Обикновено ние определяме виновния, успокояваме се и продължаваме да стоим необременени. Властите провеждат разследване, устройват публично наказание, а след това продължават да си живеят както до сега, след това се оплакват, че нямат подходящи хора за това или онова.
Резултата от реакцията на дадено събитие се превръща в лош спектакъл, където актьорите предварително знаят ролите си. Режисьорът постоянно е недоволен от артистите, а зрителите така са привикнали със ставащото на сцената, че просто спят и от време на време се се събуждат от силните писъци „наводнение“, „катастрофа“.
Пробудилите се зрители реагират по предсказуем начин и отново заспиват, с изключение на тези, в чийто семейства е дошла печалта. За да завърши спектакъла е нужно да си спомним, че хората не са само тези, които „живеят“ в телевизията, а ние.
Когато обещаем или се молим за някого, това не означава, че така искаме да се отървем от него по-бързо, а желание да застанем в центъра на ситуацията, да поемен отговорност и да позволим на Бог да действа чрез нас.
Нужно е да слезем от прекрасния си хълм и да се насочим към центъра на бурята, да запазим спокойствие, да грабнем меча и да отидем да воюваме срещу дракона.

Защо са се заслепили людете да смятат, че властта е благо и радост? Защо е тъй примамна тя за човеците? За нея, властта, са извършени повече престъпления, отколкото дори за любовта… А властта, това е бреме, бреме, бреме!…
Управниците преди прекалено често са си „мръдвали пръста“ за лични облаги или за облаги на своите близки. Е, не че са се отказали днес….
За всички властта е извор на охолство и изгоди.
Не са ли се лъгали?
Напротив, лъгали са се. Пирували са и са се веселили, трупали са богатства и са облагодетелствували своите люде, а цената е била слабостта и разрухата на държавата.
Властта не е радост, веселба и „мръдване на пръстта“. Другото име на властта е дълг! Дългът да откриеш най-доброто за твоето отечество и да го изпълниш… каквито и жертви да изисква това.
Когато един държавник следва своя дълг, той няма право да мисли за радостта или огорчението на своите близки.
Властта е дълг и бреме. Държавникът, истинският държавник, не принадлежи на себе си. В името на дълга той трябва да се отрече от личните си чувства, от предпочитанията си, да се откаже от всичко…… и да следва своя път, дори ако той преминава през Голгота…
Един истински държавник не принадлежи нито на себе си, нито на своя род. И не роднинските чувства трябва да ръководят постъпките му, а дългът и отговорността.

Нашите усещания ни дават да въсприемем съвсем малка част от околния свят. Слухът ни се разпростира на малко разстояние. Зрението ни е възпрепятствано от преградите и сенките.
За да се опознаем едни други, трябва да достигнем вътрешните сфери на начина ни на възприемане.
Ние трябва да предаваме знанията си, да пътешестваме, да транспортираме вещества и да използваме различни видове енергии, необходими за нашето съществуване.
Навярно разбирате, че от всички завоевания на човека, без изключения, най-желаното и полезното за установяване на мирни взаимоотношения в света е пълното премахване на разстоянията.

Най-доброто облекчение за обмяна на идеи и създаване на добри взаимоотношения е използването на единен универсален език.
Но какъв да бъде той?
Днес масово е възприето да се говори английски, но трябва да отбележа, че той не е най-подходящия за случая. Разбира се, всеки език в някаква насока превъзхожда другите.
Английският става за кратко и убедителни изложение на фактите. Френският е точен и строго определен. Италиaнският е мелодичен и лесен за изучаване. Славянските езици са богати по звучение, но много трудно се овладяват. Немският е несравним в извеждане на прости съждения и използването на комбинирани думи.
Практическия отговор на въпроса за избора на езика, ще бъде открит в бъдеще, защото движението на човечеството напред ще се нуждае много от това.
Не смятам, че един изкуствено създаден език опиращ се на досегашните ще намери световно признание. Това би „противоречало“ на човешката природа.
Езикът се създава в сърцето на човека. Дали пък няма да е по-добре да се върнем към някои мъртви езици като латински и старогръцки облагайки се на Спенсаровия закон за ритъма?
Времето ще покаже.

Веднъж Марк Твен отишъл да слуша проповед на свой приятел свещеник, който много пъти го канел. Той бил един от най-добрите проповедници и когато проповядвал църквата винаги била пълна. Марк  си избрал неделята за ден, в който да посети църквата на приятеля си.
Свещеникът се готвел внимателно, в проповедта си вложил всичко най-добро което можел.
В неделя Марк Твен седнал на първия ред, точно пред проповедника. Свещеникът вложил цялата си енергия в проповядването и тя действително била прекрасна, цяла симфония преплетена с поезия.
Но Марк седял като мъртъв. Никакъв намек за одобрение не преминало по лицето му. Останалите хора били в екстаз, но Марк Твен оставал равнодушен.
Когато богослужението свършило свещеникът и Марк се насочил към колата. И двамата мълчали. Когато Марк Твен вече слизал от колата и се готвел да си тръгне, приятелят му казал:
– Ти нищо не каза за моята проповед.
Марк се обърнал и казал:
– В нея нямаше нищо ново. Аз имам книга в дома си, от която ти всичко си копирал. Тази лекция е взаимствана и ти не можеш да ме излъжеш, както глупаците в църквата. Но аз мога да чета и съм грамотен. Между другото преглеждах тази книга вчера.
Свещеникът бил изненадан и не можел да повярва на казаното:
– Какво говориш? От никъде не съм преписвал. Това е невъзможно!
Марк Твен казал:
– Утре ще ти изпратя книгата.
На другия ден свещеникът получил голям речник с бележка: „Тук ще намериш всички думи“.
Така разсъждава само аналитик. Той може да убие всяка поезия. За него това е просто свързване на думите. Не може да види красотата и всичко значимо, защото то се намира между редовете.