Веднъж един богаташ взел малкия си син на село, за да му покаже, колко бедни могат да бъдат хората. Те прекарали един ден и една нощ в едно бедно семейство. Когато се върнали в къщи, бащата попитал сина си:
– Хареса ли ти пътешествието?
– Беше много хубаво, татко!
– Ти видя ли колко могат да бъдат бедни хората? – попитал бащата.
– Да
– И каква поука извлече от това?
Синът отговори:
– Аз видях, че ние имаме едно куче, а те имаха четири. Ние имаме басейн сред градината, а те имат залив, от който не се вижда края на водата. Ние осветяваме градината си с лампи, а на тях им светят звездите. Ние имаме голям вътрешен двор, а те целият хоризонт.
Бащата останал безмълвен. А синът продължил:
– Благодаря ти татко, че ми показа колко богати са тези хора.
Нима не е истина, че всичко зависи от гледната точка, от начина, по който гледаш на света?
Ако имаме любов, приятели, семейство, здраве, добро настроение и позитивно отношение към нещата ние получавате всичко!
Не можете да купите с нищо по-горе изброените неща. Може да придобиете всякакви въображаеми материални блага, даже да се запасите с тях за бъдеще, но ако душата ви е празна, вие нямате нищо!

Слънцето весело надничаше зад огнените си лъчи. Всичко изгаряше наоколо.
Една гарга зърна съд с вода, но гърлото му беше много тясно, а водата блестеше на дъното.
Птицата започна да блъска съда разчитайки, че той ще падне и тя ще утоли жаждата си, но силите й не достигаха.
Изведнъж гаргата взе едно камъче, отиде до съда и го пусна. Така направи няколко пъти. Водата се надигна в съда и хитрушата се напи.
Понякога не е нужно да имаш много сила, достатъчно е да седнеш и да помислиш малко.

Всеки от нас носи по две торби. Една на гърба. Тя е пълна с нашите пороци и недостатъци.
А другата е отпред. Тук добре са натъпкани чуждите прегрешения.
Та затова не можем да видим грешките си, но сгрешат ли другите, лесно ги осъждаме.

Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, той се наведе към двамата мъже и заговори доверително:
— Голяма, много голяма работа….,— той умееше да сниши гласа си до необходимото, — но каквото ви кажа тук, между нас да си остане.
Нито работата беше голяма, нито бе нужно да се забулва с такава тайна, но Петър, така се казваше „известителя“, знаеше от дълъг опит, че такова думи винаги предразполагат събеседниците. Успя и сега. Двамата мъже кимнаха в потвърждение и наостриха уши.
— Днес минаха двама монаси, — продължи все така Петър. — И знаете ли какво носеха? …..Носеха мощите на света Петка.
— А, това ли било — нехайно рече Пепо и пренебрежително се облегна на стола. Но Тодор прочут с набожността си, каза нетърпеливо:
— Разказвай, разказвай нататък.
Петър се поколеба за миг. Дали да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа.  Това нямаше да му донесе нищо.
— Нима не сте чували коя е света Петка? — продължи все така шепнешком.  — Преди една неделя игумена на нашия манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: “ Иска ли да облекчи страдащите, да върне здравето на болните?  Тогава отиди на това и това пусто място и там изрови костите на света Петка“. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и изведнъж пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо станало? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Тя помолила за благослов. А те й дали да докосне с пръстите си свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на жената прогледнало, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.
Петър  без особена мъка съчини тази история, но после осъзна, че Пепо и Тодор бяха яки и здрави мъже, та  трябваше да измисли нещо по-засукано:
— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали един отчаян човек  Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко  и сега бил решил да посегне на живота си. И на него дали да се допре до костите.
— И веднага в джоба му се появили две кесии пълни с пари — през смях завърши вместо него Пепо. — Или може да са били три, а?
Без да губи самообладание Петър попита:
— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса?
Пепо троснато рече:
— И каква костичка ти оставиха тези монаси?
— Ей тази, най-мъничката. — Петър показа кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да ми дадат. Е, склониха, но ми заповядаха за по-малко от хиляда лева да не я давам.
Тодор се прекръсти набожно, но Пепо се изсмя.
— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, Петре? Слушай, тя  по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. „Божият служител“ ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: „Тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…
Цялата злоба, натрупана в Петър, избухна изведнъж. Той скочи, брада му трепереше от гняв, а очите му мятаха светкавици:
— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…
— По-кротко, по-кротко с анатемите, Петре — рече уж незлобливо Пепо, но имаше нещо в думите му, което подплаши Петър и  той грабна шапката си и набързо излезе навън.