Странен човек беше. Като че ли прекалено много се отъждествяваше с хората изпаднали в беда. Мисля, че затова раздаваше сладкиши и дребни пари на другите, за които смяташе, че ги искат. Той знае какво е да жадуваш за нещо. И жадуваше заедно с тях.

Помня как зяпваше невярващо и учудено сакати и недъгави, гърбави, джуджета, еднокраки, едноръки или хора с деформирани крайници. Отгатвах мислите му. Без да знае какво им се е случило, той се боеше да не му се случи и на него, а не винаги бе лесно да му се обясни това. Не можеш да го убедиш, че никога няма да пострада от нещастен случай или да се разболее тежко.
Забелязвам, че избягва да ги гледа в упор. Случваше се ръката или крака му да замръзнат в някаква неестествена поза или да се сгърчват, когато беше близо край тях.
Един ден го попитах:
— Защо искаше да му дадеш нещо?
Пред нас стоеше човек, неестествено навел глава, а погледа му бе безизразен, отсъстващ. В мислите си бе някъде другаде.
— Почувствах се щастлив — заявява той, като сви рамене и примижа на слънцето.

Изглеждаше леко притеснен и смутен.
— Тъй ли?
— А когато се чувствувам щастлив — продължава той, — обичам да давам. Лошо ли е това?
— Никак. Радвам се, че си бил щастлив. А защо беше щастлив?
— Защото знаех, че ще му дам парите. — Той спира за малко и се смее нервно. — После като разбрах, че това ме прави щастлив, прииска ми се да дам монетата, защото бях щастлив, че ще я дам.
Усмихнах се, но дълбоко в себе си разбирах, че е прав. Ние ставаме истински щастливи, когато разбираме, че трябва да дадем и го правим.

Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“

Вечерта бе нахлула неочаквано и го завари с чаша алкохол в едно задимено заведение. Тялото му отдавна не се подчиняваше, но мисълта бе ясна и още не му даваше покой. Мислите му летяха в неспирен поток и му навяваха тъга: „Жена ми е нещастна. Тя е една от онези жени, които са много отегчени и самотни, а аз не зная по какъв начин бих могъл да й помогна. Освен да й дам развод и да я направя още по-нещастна…..
Неотдавна бях с една омъжена жена, която ми каза, че понякога се чувствува толкова самотна, че се превръща в бучка лед и буквално се страхува, че накрая ще измръзне цялата……
Жена ми е добър човек, наистина или беше добър човек. Но понякога ми е жал за нея. Сега тя пие през деня и флиртува или се опитва да флиртува на събиранията, на които ходим вечер, въпреки че в същност не знае как да го прави….Никак не я бива да флиртува, бедната…. Тя не е весела освен при някои специални случаи и то ако е пийнала поне малко вино или уиски…..
Мисли, че е остаряла, натежала и че е по-малко привлекателна отпреди. Е, разбира се, че е права. Мисли, че това има значение за мене и тук греши. Ако знаеше, че ми е безразлично, сигурно щеше да бъде още по-нещастна….
Жена ми не изглежда лошо: висока е, облича се добре и има хубава фигура. Често се гордея, когато е с мене, а тя мисли, че аз никога не я искам до себе си. Смята, че вече не я обичам, и може би е права и в това……
..и по поглед й, в който има плаха неувереност, познавам, че и тя се мъчи да си представи дали, когато сме заедно ще бъдем приятелски настроени, или не. Кисел ли съм или весел? Тя очаква да й дам знак, дали съм кисел, че е казала или направила нещо лошо, или пък съм весел, че това не е станало?….
Не зная защо толкова много се страхува от мене, след като и аз толкова много се страхувам от нея. Тя е някак вцепенена и съсредоточена, вече се разкайва за какво, един господ знае. Изпъната е като струна и се надява, че не съм й сърдит за нещо, което е казала или не е казала… или е направила, за което не може да си спомни.
Вярвам, че ми казва истината, понеже мисля, че жена ми още не се е научила да ме лъже. Когато наистина има нещо, което се надява да скрие, тя си мълчи и се надява, че няма да я разпитвам, но ако я попитам, винаги ми казва. Тя не обича да лъже…. Помагам й, като не й се бъркам, ако доловя, че крие някаква тайна, която иска да запази. Опитвам се да се държа настрана от всичко, което тя се опитва да крие. Подозирам, че прави същото по отношение и на мене. Смятам, че тя знае за мене много повече, отколкото показва външно. Поради това нашите разговори обикновено са никакви и често са сдържани…..
Жал ми е като я виждам така. Преди не беше такава. Може вече да не я обичам, но я познавам от дълго време и чувствата ми съвсем не са такива, че да извикам: „Олеле!“ …
Мъчно ми е да си припомням каква беше жена ми тогава,…. да знам, че тя искаше да остане такъв човек, какъвто беше… Виждам какво й се случва сега…. Изпитвам болка, когато съм свидетел на пропадането на кое да е човешко същество, било ми някога близко или съвсем непознато……“
Нощта не можеше да прогони тъгата му…. Алкохолът постепенно обземаше съзнанието му и той вече не разбираше къде е…..

Хората обичат да живеят хубаво и обикновено са податливи на нервни разтройства. Те имат добър вкус и се радват на висок жизнен стандарт, някои от тях са добре образовани, над средното равнище, що се отнася до способности и интелигентност.
Всеки харчи. Никой не пести. Нервните разстройства се проследяват много по-трудно от самоубийствата, защото по-трудно се разпознават, но и по-лесно се прикриват. Самоубийството е последното нещо, което прави човек. Но кой може да каже със сигурност кога нервите на някого започват да не издържат?  Нервните разстройства наистина се появяват редовно във всички възрасти и занятия, сред всякакви хора: слаби и дебели, високи и ниски, добри и лоши.
Доста от хората са разведени. Повечето пият и отделят за обяд много време. Много мъже флиртуват. Всички жени откликват, освен няколко, които са много религиозни, скучни или твърде млади, сега навлизат в живота и не могат още да разберат как стоят нещата.

Повечето от нас харесват работата си, въпреки че се страхуват, дали ще успеят. Мечтаят да напуснем, за да работим на друго по-добро място. Печелят пари и се забавляват. Четат книги и гледат телевизия. И времето някак минава.

Бих казала, че понякога премиаваме през различните фази: човек получава нервно разстройство, отива в глуха линия, подава си оставката или се пенсионира и след това, като че ли умира. Хубавото е, че не мога да посоча за пример някой, който е успял да премине през всички стадии на поражението.

И все пак ня.кои успяват да преодолеят всичките си неуспехи.

На една година човек е като цар, носят го и всички го прегръщат и целуват.
На две или три години той е като прасе, което рови из боклуците.
На десет подскача като козле.
На двадесет е като цвилещ кон, кичи се и си търси съпруга. Ожени ли се прилича на магаре, носи тежки товари.
Стане ли баща, добива смелост на куче, за да осигури прехраната на семейството си.
Когато остарее накрая е приведен като маймуна.