Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина  в едно малко неизвестно село, оплаквана от приятелите си и забравена от света.

Известността на Ива Ст. се дължеше на… . Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви статии във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава.

Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й, незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

„ Говори се, че Ива Ст. е наела вила в Н., където смята да прекара лятото.

Ива Ст. се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Ива Ст. ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Ива Ст. присъства в събота на концерта  на филхармонията и се изказа одобрително за новата симфония.

Ива Ст. вече се оправя от тежката болест и състоянието й продължава да се подобрява.“

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Ива Ст. стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от това време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъстващи:

— Коя е все пак тази Ива Ст.?

Присъстващите с изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъстващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво…. Не съм се интересувал….. , но предполагам, че всички го знаят.

Накрая хората откриваха с изненада, че са приемали нейната слава само от рекламата във вестниците и че нямат представа коя е тази Ива Ст. Дори не знаеха какво е направила, ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Ива Ст. успя да стъпи на подиума и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само визия със скъпи тоалети, но това нямаше трайна стойност. Известно време те й носеха тлъст хонорар. Но след това хората бързо я забравиха напълно.

Самуел беше безчувствен, защото нямаше сърце. Дж. Попов беше високонравствен човек, благороден, обичан и честен. Той беше голям поклонник на произведенията на Самуел. С течение на времето тези чувства поохладняха, за което бе виновен единствено Самуел. Но независимо от всичко, Попов все още го обичаше.

Един ден в квартирата на Попов дойде млад човек и каза:

– Аз съм син на Самуел ….  Току-що пристигнах и носи препоръчително писмо от баща ми, – и подаде писмото на Попов.

Попов го посрещна сърдечно и каза:

– Аз те очаквах, моето момче. Зная за какво си дошъл, защото вече получих писмо от баща ти. За щастие мога да ти помогна. Имам свободно място тъкмо за теб и от днес можеш да се смяташ за назначен.

Младежът благодари от сърце и добави:

— Аз знаех, че ме очаквате, защото татко ми обеща, че ще ви пише, за да ви уведоми предварително.

Писмото на Самуел беше в джоба на Попов, но той не го показа на младежа. Ето какво пишеше и в  самото писмо:

„Синът ми е побъркан на тема техника и смята да се обърне към теб за помощ, защото знае, че сме стари приятели. За да не ми досажда повече, видях се принуден да го изпратя при теб, като му дадох и писмо, в което го препоръчвам на твоето внимание и те моля в името на нашето приятелство да му помогнеш да осъществи своите стремежи. Нямаше как, просто бях принуден да напиша писмото, което той носи, но сега те предупреждавам да не обръщаш внимание на това писмо. Синът ми е влюбен в техниката, но е пълен некадърник и от него нищо няма да излезе. Не си създавай излишни грижи с него, само ще си загубиш времето.“

Дж. Попов помогна на момчето. Издигна го и стана втори, истински баща за него.

Една вечер се отбих в клуба и заварих там пет-шест младежи, които уединени в едно ъгълче, пиеха и тихо разговаряха. Седнах при тях. След малко някой спомена името на Дечо и това накара младия човек до мен така да се разпали, че той говори, без да млъкне, цели десет минути. Говори така, както че ли темата на разговора му е много близо до сърцето. Никой не го прекъсна, всички го слушаха с интерес. Младежът сипеше похвали и думите му бяха пронизани от искрен и неудържим възторг:

– Да знаете колко е добра госпожа Димова, а какви дъщерите има само. Те живеят тук в града. Не можете да си представите с какво усърдие, с каква всеотдайност, с какво удоволствие и радост се трудят. Госпожа Димова дава уроци по музика, а дъщерите й се занимават с разни изкуства, рисуване, бродиране и ……

Аз го слушах така внимателно, както и останалите, и знаех, че казва истината и нищо не преувеличава. Но ето че той пренесе похвалите към тъй наречения глава на това изоставено семейство Дечо Димов.

Младежът продължи:

– Щастието на това семейството се помрачава само от едно, отсъствието на господин Димов. Трогателно е да видите колко го обичат и уважават. За съжаление е принуден да живее далеч от родината си.  Но голяма е мъката  и на самия Димов, който копнее за родината. Праща писма с всеки параход. Мечтае да се върне у дома през отпуската, но не може поради малката заплата. И въпреки всичко той във всяко писмо изразява надежда, че ще има щастието да си дойде със следващия параход или с по-следващия. Неговата самопожертвователност е върхът на благородството, защото като истински съпруг и баща, той се лишавал от всичко, само и само да може да изпраща на семейството всеки месец част от заплатата си. Представете си как на негово място един егоист би похарчил тези пари за пътешествие през океана.

Дотук „издържах “, но повече не можах и се намесих. Беше ясно, че младежът е зле осведомен и аз сметнах за свой дълг да му кажа истината:

– По дяволите! Това са глупости. Дечо Димов заряза семейството си, това е истината. Може и да им пише, но аз не съм луд да повярвам в това, без да съм видял писмата. Може и да жадува да се върне в родината при захвърленото семейство, но който го познава, никога няма да повярва. Обаче в едно не може да има никакво съмнение, той нито веднъж не им е изпратил дори долар и никога не е имал намерение да им прати. Той е най-презряното, най-бездушното и най-глупавото същество на тоя свят…

По нервните тръпки, които пробягаха по лицата около мен, усетих смътно, че нещо става. Причината беше в мен, но аз не знаех това.

Когато стигнах до средата на последното изречение, някой ме сграбчи за ръката и процеди в ухото ми:

— За бога, млъкнете! Този млад човек е сгоден за една от дъщерите на Дечо Димов.

Tой се изтърси у нас и остана и на другия ден в деня на изборите. Беше спокоен и невъзмутим както винаги. Всичко живо, както е обичайно в страна, беше възбудено до краен предел, още повече че в тези дни пламтеше огромен политически пожар.

Убедих, че политическите домогвания на нацията не струват пет пари, но ако все пак имат, макар и зрънце стойност, то трябва да се търси както сред възрастните, така и сред младежта.

Бях толкова възбудена и разпалена, колкото и всички останали избиратели, и останах изненадана, когато той ми каза, че ще остане у нас и на другия ден, в деня на изборите. Все пак изненадата ми не беше чак толкова голяма, защото си го знаех какъв е разсеян и реших, че просто е объркал датите. Имаше достатъчно време да поправи грешката си, затова му предложих да се върне в града, за да може да гласува. Но той отговори, че изборите никак не го интересуват и че се е измъкнал нарочно от града, за да не гласува и същевременно да има някакво оправдание.

След това ми обясни защо не желае да гласува:

– Посредством влиятелни приятели успях да получа обещание и от двамата представители на партиите, че ще бъда назначен за кмет. Как ще завършат изборите, ми е безразлично, понеже кметското място ми е вече осигурено. В никакъв случай не бива да гласува за някой от кандидатите, защото ако другият случайно разбере това, може да го използва като повод да не си изпълни обещанието.

Каква невероятна сатира за нашата политическа система! Защо би трябвало президентът да се интересува как е гласувал един бъдещ кмет? Нормално би било от един кмет да се изискват само качествата, необходими за тази длъжност, а неговите симпатии не трябват да имат нищо общо длъжността му.

Каква ирония, за президент се избира само един от двамата кандидати, но човекът ще си получи мечтаното кметско място.

Жалко, че светът трябва да се отказва от толкова много хубави неща само защото били нездравословни. Аз лично се съмнявам, че Създателят може да ни е дал нещо, което използвано с мярка, да е нездравословно.

Изключение правят само микробите! И все пак има хора, които упорито се лишават от редица неща, били те за ядене или пиене, спечелили си по един или друг начин съмнително име.

В името на здравето тези хора се отказват от какво ли не. И какво им остава? Напрежение, мъка поради невъзможност да се постигнат желаните резултати…..

Странна работа! Все едно да дадеш цялото си състояние за някоя крава, която вече не пуска мляко.