Близо до град Тамбов се намира село Лысые горы. Тук живее Александр, той е на 80 години. В младежките си години бил увлечен от болшевизма, станал атеист и гонител на вярващите.
Веднъж в изблик на ярост против църквата, той хвърлил всички икони, които се намирали в дома му. Те изгорели, освен една. По чудо се запазила и дори не била обгорена само иконата на Св. Николай.
Освен това, иконата сякаш станала като нова след огъня. Боите ѝ засияли като нови, образа станал като жив.
Това чудо удивило много от хората в селото.
Минало време и Александр попадна в затвора, не за клевета, а за разсъждения срещу Бога. В затвора той дал обет на Бога, че ако излезе от там ще отслужи молебен на Св.Николай
През 1953 г. починал ръководителят на страната и била дадена амнистия на затворниците. Така Александр се върнал в къщи. Бившият безбожник дошъл в църквата и помолил свещеника да отслужи молебен за Николай чудотвореца.
Така чрез огнено старадание Бог обновил душата на един човек.

Жизнерадостните и живописни платна на Лиза Фитапалди обикновено се харесват на зрителите. Удоволствието да разглеждаш тези красиви картини се сменя с изумлението, че те са нарисувани от сляп човек.
Сляпа художничка? Докато не се видят творбите на Лиза, това трудно може да се повярва. Творчеството на авторката за пореден път доказва, че талантът и силата на човешкия дух могат не просто много, но понякога правят и невъзможното.
Уникалната история на Лиза Фитапалди се състои в това, че жена, която е престанала да вижда през 1993 г., за първи път е взела четка и бои в ръцете си две години по-късно, през 1995 г. Завършила за счетоводител и финансов анализатор, Лиза заедно със зрението си загубва работата си, независимостта си и смисъла на живота.
Продължителността на тежката ѝ депресия продължила повече от година, докато един ден мъжът ѝ не донесъл детски бои за рисуване. За изненада на околните, Лиза взела боите и започнала да рисува.
Тя не може да научи техниката на рисуване с гледане от учител, не може да разглежда други картини, но това не я спряло. Измислила своя система за обучение. Прослушала много адиокниги за изкуството и заедно с мъжа си посещавала известни музеи, за които преди  не е намирала време.
За да се ориентира в бъдещата композиция, слагала мрежа от въжета върху платното, но с времето се е научила вече да не я използва.
Критици и други художници я съветвали да рисува абстракции и цветя, но тя никога нямаше да стане истинска художника, ако не се научи да изобразява хора и сцени от живота. Това било силно предизвикателство и Лиза му отговорила достойно.
През 1998 г. нарисувала първата улична сцена и от тогава прави това постоянно.
За всички остава загадка, как Лиза успява да рисува без да вижда цветовете и боите. Самата тя твърди, че не знае как става това.

Как ще прекарат лятната ваканция децата ни? В гори, паркове, в планини сред природата или в задушните и затворените пространства на градските апартаменти с конзоли, таблети и телевизори? Аз определено гласуват за първия вариант.
Британско изследване, проведено от Националния тръст по здравеопазването е публикувало страшни за мен цифрите: при децата часовете насаме с природата бързо намаляват. Те прекарват повече време между четирите стени на жилището си или във вътрешността на превозното средство, особено при задръствания.
За растящото поколение природата е една абстракция, а не реалност. Много деца не искат да идат сред природата, защото там „има много комари, бобулечки, които ги хапят и няма Интернет“.
Желанието за разходка е изместено от предпочитанието да се седи в социалните мрежи. Командата: „Марш в стаята си!“ вече не е наказание, защото там има множество мигащи устройства и връзка с Интернет.
Това „дисконектване“ на природата влияе отрицателно, както на физическото, така и на психическото здраве. Как изолацията от природата ще повлияе на растежа, вече може да се прогнозира, но нищо добро не се очаква в това.
Разбира се, това не е никаква медицинска диагноза, но точно описва това, което виждаме навсякъде: природата престава да бъде „майка“, „учител“, „детски кът“.

Много туристи, които са решили тази седмица, да посетят най-красивите градове в Европа и да се запознаят с техните забележителности, са се сблъскали с неочаквани транспортни проблеми, това се отнася и за жителите на тези градове.
Този проблем е следствие на мащабна стачка на таксиметровите шофьори, обхванала Лондон, Мадрид, Барселона, Париж и Берлин. Причина за недоволството на таксиметровите шофьори е широкото използване на приложенията „Uber“ и „Chauffeur Prive“, която позволяват на пътниците да наемат бързо преминаващи коли, без да се свързват с таксиметровите служби.
В Брюксел работата на съответстващите приложения е била забранена, което дава надежда на таксиметровите шофьори от другите градове на Европа.
Между другото, във Франция ситуацията от стачката на таксиметровите шофьори се е влошила, поради частичната стачка на железопътни превозвачи.

С развитието на Интернета, хората престанаха да си изпращат писма по пощата. И защо им е? Няколко реда в електронната поща и за секунди „нужното е направено“.
С развитие на пощенските услуги, хората все по-малко използват обикновената поща.
Интересното е, че след появата на пощите, хората искали да проверят до колко тя е стабилна и за целта изпращли невероятни неща по нея.
В САЩ Пощенската служба се е появила през 1913 г. Какво ли не изпращали хората по нея?
Джеси Боге и Глен Есте, от Охайо, пресметнали, че по-евтино ще им излезе да изпратят сина си на село при баба му като пратка, отколкото да му купят билет за влака. Те платили 15 цента за марките и го „застраховали“ за 50 долара.
Началникът на пощите, бързо прикрил такива възможносто за пратки, но хората продължавали да заобикалят тези правила, като например, изпращането на 14 килограмово дете при баба му. Тази мода приключила, след като стигнала своя връх през 1915 г. Така изпращането на деца по пощата било прекратено.
Но ето ви и още един интересен слуай.
Роб получил свободата си, като бил изпратен по пощата.
Това било най-голямото бягство от робство за времето си. В главата на Хенри Браун дошла гениална идея. Да се изпрати сам по пощата там, където не съществува робство.
На 29 март 1849 г. Браун взел дървен сандък и с помощта на приятелят си склададжия, 90-килограмовата пратка била изпратена във Филаделфия в дома на  аболиционистта  Джеймс Милер МакКим.
Беглецът толкова възхвалявал собственото си бягство, че през 1850 г. правителството приело Закон за избягалите роби. Много роби биха предпочели Браун да си държи устата затворена и да не разпространява историята си, така че и други да могат да направят същото.