Подводните скулптури са много популярни в последно време. Сред тях е и необикновената статуя на Христа Спасителя под водата.
Идеята за създаване на статуята възникнала през 1990 г. след първата визита на Римския Папа Йоан Павел II на Малта. Тази скулптора е направена от Алфред Камилери Гаучи. Височината ѝ е 3 метра и тежи 13 тона.
Първоначално скулптурата стояла на друго място. През 1990 г. я преместили на дъното около остров Свети Павел, на 40 метра дълбочина. Но мястото се оказало неудачно. Наблизо имало рибовъдно стопанство, водата била мътна, непрозрачна, а това пречело на туристите да видят скулптората на дъното.
След 10 години през 2000 г. било взето решение статуята да бъде пренесена на друго място. Спуснали я на два метра от брега на 10 метра дълбочина.
Сега триметровият гигант стои на дъното на морето с вдигнати ръце и гледа към остров Свети Павел. Статуята  на Христа под водата периодично се покрива с водорасли и корали.
Сега  в тези води има голям наплив от туристи и водолази от цял свят. Хората искат да видят с очите си това невероятно зрелище.

Оказва се, че водопади има не само на земята, но и под водата. Нима е възможно това?
Причината за възниквне на водопади под водата е разликата в трмпературата и солеността на отделни части от океана, а също и пропадането на морското дъно.
На такива места водата с по-голяма плътност се стреми към дълбоините и заема мястото на по-малко плътната водна маса. Така се получава водопад.
Съществуват седем дълбоки водопади, който са огромни по своите размери и са значително по-големи от своите земни братя. Възможно е те да са много повече, тъй като океанското дъно все още пази свойте тайни.
Между Австралия и остров Тасмания има дълбок водопад, който е висок повече от 400 метра и има ширина над 150 километра. В него се изливат 30 000 кубиески метра в секунда.
Руски специалисти са открили в Атлантика под водата много по-голям по размери водопад. За сега той се смята за най-големият на планетата. Водопадът разделя Исландия с Гренландия. На разстояние 200 км ледените води на Северния ледовит океан падат в Атлантическия в четирикилометрова издатина. Там се изливат 56 милиона кубически метра в секунда. Това е 350 пъти повече от обема вода, който има пълноводния земен водопад Гуаира.
Даже са се появили идеи за създаване на подводни електроцентрали. Дали това е фантастика или реалност, времето ще покаже.

Тази фраза често се употребява, когато някой си тръгне без да си вземе довиждане.
Но от къде се е взел този фразеологизъм?
През 18 век между английските и френски колонизатори възникнала Седемгодишна война причината, за която бил спора за господството над Северна Америка.
Френските войници често дезертирали. Без разрешение напускали местата си по време на боя.
За това англичаните измислили фразата „да си тръгна по-френски“
Французите не останали по-назад и перефразирали този израз за англичаните. Така той дошъл и до нас.

Много от нас добре помня един епизод от романа на Жул Верн, когато морските пътешественици случайно откриват в стомаха на акула, бутилка с бележка, която бил хвърлил в морето капитан Грант. Дори 150 години по-късно, така постъпвали моряците, изпаднали в беда. Но такава „морска поща“ не е много надеждна.
На бутилката на капитан Грант много ѝ е провървяло. Но останалите бутилки трябвало да плуват в продължение на много години в моретата и океаните.
През 1784, в Тихия океан, потънал японския кораб. 44 моряк намерил убежище на необитаем коралов остров. Един от моряците написал зов за помощ, сложил я в бутилка и я хвърлил в морето.
Станало така, че вълните изхвърлили бутилката на японския бряг и дори близо до родния град на моряка, станал жертва на корабокрушението. Но това се е случило чак през 1934 г., т.е. 150 години по-късно!
През първата половина на XIX век са създадени международни сигнали за бедствие. Корабите стреляли с оръдия и трябвало да размахват определен флаг. А през нощта, било необходимо да се дават сигнални светлини и ракети.
Това е вече една голяма крачка напред, но ако по морските линии край бреговете тези сигнали могат да се видят. Ефективността на техните действия в безкрайните простори на океаните, в новите, малко известни пътища, е практически нула.
През 1986 г. се появило ново ефективно средство за комуникация – радиото. И две години след откриването му великият руски учен Александър Попов обуорудвал с безжичен телеграф първия кораб. Той бил английски плаващ фар. Една година по-късно, когато фарът се сблъскал с парахода „Матюс“, за първи път в историята на корабоплаването е бил изпратен сигнал за бедствие по радиото.
Въпреки това, ясен сигнал на призива за спасение не съществува все още.
На 3 ноември 1906 е била подписана Берлинската радиотелеграфна конвеннция, приела за международен сигнал за бедствие «SOS». SOS – това са през първите три букви от английската фраза „Спасете нашите души“ – Save Our Souls.
От тогава този сигнал е използван от хиляди бедстващи кораби. И всички кораби намиращи се наблизо, заедно бърза да им помогнат.

Точната дата на създаването на картината не е известна. Смята се, че тя е завършена около 1647-1651 години. Предполага се, че Веласкес рисува „Венера с огледало“ по време на посещението си в Италия, тъй като Инквизицията в Испания е забранила да се рисува голо женското тяло. Така  под влиянието на целомъдреният испански мироглед се  смята, че Венера е различна от италианската „Венера“. Тя е разположена с гръб към зрителя.
„Венера с огледало“ е единственият оцелял образът на голото женско тяло от Веласкес. В края на XVIII век тази картина е висяла в двореца на херцогинята на Алба, която по-късно послужила за вдъхновение за нарисуването на „Голата маха“. След смъртта на херцогинята я купил Годой, през 1813 г. била пренесена в Йоркшир.
През 1906 г. картината е купена от фонда на националните колекции – The National Art Collections Fund за Лондонската Национална галерия.
Интересна и страшна е историята на картината на Веласкес „Венера с огледало“. Тя не била в състояние да намери свой постоянен собственик. Хората, които са я купували, веднага след придобиването ѝ се разорявали, а някои умирали в ръцете на изнасилвачи и убийци. Трябва да се отбележи, че дори и музеите със страх се отнасяли към тази известната картина и рядко я излагали публично.
През 1914 г. картината е била повредена, от нахвърлилата се върху нея с нож, суфражетка Мери Ричардсън, но била напълно възстановена и се завърнала в галерията, където е и до днес.