Древният Египет се е славел със своите аромати и ухания. При направени разкопки от археолози  са намерени мехурчета от етерични масла с високо качество. Как са могли египтяните при липса на някоя от съвременните технология да достигнат до такова майсторство?
Те използвали прости методи, но гениални. Ето в какво се състояла и „хитрата “ техника.
Над вряща вода слагали решетка с растителни материали – розови листа, щипка кедър и други. Над тази решетка поставяли вълна.
Тъй като повечето етерични масла са по-леки от водата, те образуват на повърхността слой от етерично масло, той се изпарява и поема от вълната. Проста но ефективна техника нали?
Съвременната технология с парова дестилация се явява модификация на този начин, само че вместо вълна  се използва охладена спирална тръба. За първи път подобна тръба са използвали арабите още в средновековието.
Знае се , че за подобряване на апарата за дестилация е работил и знаменития учен Авицена.
В един от последните методи за дестилация се използва въглероден диоксид, който извлича от растенията много повече етерични масла.

През 1932 г. на територията на Китай, японската армия организирала отряд 731. Неговата цел била да разработва нови биологични оръжия. Хората от този отряд извършвали своите безчовечни експерименти върху живи индивиди, по-голямата част, от които били китайци.
В резултат на тази „дейност“ отрядът е погубил десетки хиляди човека. Ако смятате, че тези изверги са били жестоко наказани, жестоко се лъжете.
Командирът на отряда Сиро заминава за САЩ, където отново се занимава с разработката на биологично оръжие. Умира чак през 1959 г. Друг член на отряда Йoсимура става учен и през 1978 г. е удостоен с ордена на възходящото слънце. Масадзи Китано става ръководител на голяма японска фармацефтична фирма. Синозука и Канеко и до сега са живи и спокойно разказват, как са издевателствали над живи хора.
Каква печална история. Потърпевшите отдавна не са между живите, а „експериментаторите“ живеят облагодетелствани от държавата. Колко странно, тези хора нямат ли съвест?
Това е една от историите за извършените жестоки експерименти през Втората световна война върху хора. и тя не е единствена. Тук не споменавам за хилядите издевателства и опити върху хора  в лагерите на смъртта. Грозно и жалко! И вместо човек да си вземе поука от всичко това, той продължава в същото русло. Какво имам в предвид ли? Такива експерименти се правят и днес. Експерименти, чрез които се контролира съзнанието на човека. Докога ще се толерират хора занимаващи се с тази дейност?

През 1732 година край река Ориноко се събрала огромна войска от испански конквистадори. Те усилено се готвели за сражение с индианците.
Местните племена били въоръжени само със стрели и копия, а испанците владеели огнестрелното оръжие. Поради това конквистадори не се съмнявали в победата си. Но тук се случило нещо непредвидено.
От редовете на индианците се отделили няколко човека. Те държали в ръцете си тигани. В тях горели разпалени въглени. От време на време индианците сипвали някакъв прах върху въглените.
Испанците се смеели на странното „оръжие“, докато не духнал вятър, който изпратил към конквистадорите  ужасен, лютив дим, от който те кихали и кашляли. Строят им бил разстроен, а самите те се разбягали в различни посоки. Тук попаднали под копията на индианците. Надявам се няма да попитате:“ Кой е победил в тази битка“?
Защо на местните племена се отдало да отблъснат такава огромна войска от земите си? Какво било „тайното оръжие“ на  индианците? Много просто, но ефикасно средство. Върху горящите въглени войните сипвали лютив червен пипер.
Не винаги побеждава този, който вярва, че противника му е безсилен пред неговото оръжие. Дори и „незначителният“ прах от лютивите чушки, може да окаже силно въздействие върху събитията и да даде победата на тези, които справедливо защитават земята си.

Густав Малер оглавявал Кралския оперен театър във Виена цели десет години. През лятото на 1907г. заминал за Америка. Оставяйки дирекцията на виенския театър, Малер сложил в едно от чекмеджетата на бюрото, в принадлежащия му кабинет, всичките свои отличия.
Намирайки ги сътрудниците на театъра решили, че той е забравил своите „драгоценности“ случайно, от разсеяност и побързали да съобщят за това на Малер.
Отговора отвъд океана  се забавил доста дълго и бил неочакван за загрижените хора в театъра: „Оставих ги на моя приемник“.
Всеки от вас може би ще си има своя версия за случая, това е нормално. Но освен като анекдот в случая човек би си задал въпроса: „Кога и по каква причина бих оставил наградите и отличията си постигнати в миналото“?
С напредването на годините, човек все повече изтъква „какво е направил“, „какво е постигнал“. Като удавник за сламка той се държи за миналото си и не търси нови хоризонти. Нима за възрастния човек няма алтернатива. Свободното време, с което разполага след години на работа и напрегнато ежедневие, като че ли няма за какво да употреби. Забравил е за младежките си мечти, за повече свободно време, за желанието да постигне неща, които не е могъл. Влачейки еднотипния режим: работа, домашни задължения,общуване с членовете на семейството,телевизия, сън, загубва желание за творчество в каквато и да е област.
Може би, като Малер трябва да се окажем в друга обстановка, при други условия, за да не се подпираме на миналото си като на патерица, а да мислим за реализация на скритите си възможности, не събудени до този ден.

Историята за появата на словосъчетания като „нашата ера“ и „до нашата ера“  е доста забавна. До тогава се е използвала друга временна импровизация въведена от император Диоклетиан. Според неговата версия, историята започва с неговото раждане. Какво самочувствие само!
През 525г. римският абат Дионисий Малкия, решил, че това е неправилно. Нали самият Диоклетиан бил гонител и мъчител на християните.
Дионисий решил, че правилно ще бъде времето да се отчита от раждането на Христос и започнал да изчислява, кога точно се е случило това.  Той изхождал от това, че Исус, когато започнал своята проповед, бил на около 30 години, че разпятието му било в навечерието на юдейската Пасха при император Тиберий. Използвайки вече съществуващата методика за изчисляване датата на Пасха (с помощта на слънчевия и лунния календар), той установил, че възкресението на Христос се е състояло на 25 март, 31 години след неговото раждане.
Днес се знае, че той е сгрешил с 8 години, но независимо от това неговото летоброене станало популярно и било окончателно утвърдено от английския монах Бедоя Почитаемият.
Най-дълго от католическите  страни се съпротивлявала Португалия срещу това нововъведение. В тази страна започнали да използват новото летоброене едва през 1422 г.
Интересното е, че някои баптисти в Америка протестират против това летоброене, поради това, че Дионисий е направил грешка при изчисленията.