В края на 17 и началото на 18 век японският управител Токува Цунайоси влязъл в историята с прозвището „Кучешкият шугун“.
Той е издал закон за защита на животните. Най-рания известен закон от такъв род. Забранил под страх от смъртно наказание да се убиват кучета и котки, и да се претоварват конете.
Към бездомните кучета, трябвало да се обръщат ласкаво „Ваше превъзходителство куче“. Тези, които не се подчинявали били подлагани на телесни наказания.
В столицата Едо били построени няколко приюта за размножаващи се кучета, където животните били по-добре хранени от селяните.
Тези мерки заедно с финансовата криза предизвикали недоволството на населението.
След смъртта на Цунайоси, неговия наследник веднага отменил този закон.

Мъгла. Той се втренчи напрегнато. На сантиметри пред колата пътят изчезваше в кълбяща се стена от влажни сиви облаци.
– Нищо не виждам, –  каза той накрая.
– Винаги има какво да се види, стига да знаеш как да гледаш – отбеляза старецът до него. – Погледни от двете страни на пътя, виждаш ли как мъглата се вие на кълбета? А сега погледни право напред и виж как се движи там.
Той присви очи, взирайки се през стъклото, и изведнъж забеляза нещо странно.
– Изглежда, че пред нас се движи по-бързо, отколкото отстрани.
– Топлината, която се излъчва от пътя, кара мъглата да се движи – каза старецът. — А от почвата и камъните не излиза топлина, затова мъглата там е неподвижна.
– Значи така успяваш да задържиш колата върху пътя. — Той кимна впечатлен.
Старецът се усмихна:
– Е, също така и с помощта на бялата линия по средата.

„Сватбеният марш“ от Менделсон получил старт в живота на една кралската сватба.
Международно признатия „Сватбен марш“ от Феликс Менделсон е написан през 1843 г. за спектакъла „Сън в лятна нощ“ на Уилям Шекспир, но тогава не е получил голяма известност.
Петнадесет години по-късно се случило събитие, което станало съдбоносно за това произведение.
Английската принцеса Виктория Аделгейт при подготовката си за сватбата си с  принца на Прусия Фридрих Вилхелм IV много сериозно се отнесла към избора на музика за извършване на церемонията.
Тя лично избрала два марша. Единият от тях звучал на 25 януари 1858 г., когато водели седемнадесет годишната булка към олтара. Това бил „Сватбеният хор“ от операта „Лоенгрин“ на Вагнер.
В църквата съпрузите влезли при тържествените звуци на музиката от спектакъла „Сън в лятна нощ“.
От този ден тази музика на Менделсон станала най-популярния сватбен марш.

„Нарекох този остров Isla de los Alcatraces (Островът на пеликаните), защото тук има такова изобилие от тях“.

Испански лейтенант Хуан Мануел де Аяла, 1775г.

Скалата е  официално открита и кръстена от Хуан Мануел де Аяла през 1775 година, местните индианци олони, или костано, са събирали яйца и са ловили риба около острова поколения преди това. Няма свидетелства някога там да е съществувало постоянно селище, макар че близкият Ангелски остров е бил населен.

През 1853 година на Алкатраз е построен първият фар на Западното крайбрежие. Тъй като мъглата често правела фара безполезен, в него имало камбана, която да се бие на ръка. Сто и десет години по-късно, през 1963-та, той бил автоматизиран. Къщата с камбаната за мъгла стои и до ден-днешен; фарът още работи.

Днес считаме Алкатраз за бивш федерален затвор, но има документи от около 1861 година, които сочат, че там са били държани пленници от Гражданската война. Първият официален затвор е построен през 1867-а. До 1933-та затворът бил военен, след което станал федерален. Повечето легенди около Скалата и прочутите й обитатели — сред които и Ал Капоне, който лежал там между 1932-ра и 1939-а — датират от това време. Алкатраз изпълнявал ролята на федерален затвор само трийсет години, преди да бъде закрит през 1963-та.

Шест години по-късно група от осемдесет индианци, представители на повече от двайсет различни племена, дебаркирали на изоставения и пустеещ остров и се опитали да го завладеят за индианска територия. В политическо изявление групата, която сама се наричала „Индианци от всички племена“, предложила да откупи острова от американското правителство срещу „24 долара в стъклени мъниста и червен плат“.

Целта на тази иронична оферта била да покаже убеждението на индианците, че островът е откраднат от тях. Те искали да си върнат онова, което смятали за индианска земя, и да създадат там Център за индиански изследвания и Велико училище по индианско обучение. Окупацията на Алкатраз от индианците продължила деветнайсет месеца и макар че в крайна сметка се провалила и активистите били отстранени, тя успяла да привлече внимание към тежкото положение на индианците в Съединените щати. Днес по сградите на острова могат да бъдат видени надписи от този период, най-вече по стената зад голямата табела на пристана. Върху официалната табела на Американските затвори с червена боя са изписани думите „Индианци, добре дошли“ и „Индианска земя“.

През 1972-ра Алкатраз става част от Националната туристическа зона „Голдън Гейт“ и всяка година островът е посещаван от над милион души.

В долината на Нил, може би в бъдеще ще се появи плаващ град. Студентите от Нант са авторите на този проект. Те са предложили модулни плаващи съоръжения.
Проектът е наречен Хидрополис. На плаващи съоръжения, ще се поставят селскостопански съоръжения, различни предприятия, жилища за хора и генератори.
От древни времена, долината на Нил се наводнява, което предизвиква напояването на земята. Това давало възможност на нея да се отглеждат растения. Естествено, нашите язовири са коренно различни от „древните“. Но това, което са разработили студентите от Нант е доста оригинално.
Когато има прилив, нищо няма да се потопи, а ще се издигне заедно с водата.
Проектът печели конкурса организиран от фонда „Жак Ружери“.
Преди построяването на язовир Асуан, долината на Нил се е наводнявала по естествен начин. Във водата се появяват хранителни вещества от Нил, така водата става идеална за напояване.
Естествено, трябва да се вземе в предвид, язовирната стена. Тя може да нанесе и смъртоносни последици, защото тя частично изменя екосистемата. Кал се натрупва върху язовирната стена, освен това отложените по нея морски соли допринасят за ерозията ѝ.
Именно проектът Хидрополис ще реши проблема с калта и солта. В рамките на проекта, езерото Насър, вероятно ще бъде разделено на модули, които ще бъдат разположени на 200 метрови водохранилища. Този плаващ град ще защитава язовирната стена, която ще действа като бариера.
Язовирът е отворен по време на сезона на проливните дъждове и наводнението ще осигури на земята необходимите хранителни вещества. В резултат на това системата е много с по-високо качество, отколкото преди. А също така района ще се предпази от наводнения.
Предстои да видим как този проект ще се реализира в живота.