Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.
Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:
– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.
Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.
Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.
Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.
В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.
Свещеникът попита лекаря:
– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?
Той се обърна към жена си:
– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.
Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:
– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?
Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.
„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.
В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.
Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.
Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.
Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.
В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“
