Тя бяха дружно семейство и рядко възникваха конфликти в този дом.
Силвия, вечно загрижената и търпелива майка отглеждаше редки растения. Ваня, вече поотрасналата ѝ дъщеря се грижеше за аквариум. Татко Тони си имаше чудесна кола около, която постоянно се въртеше. Или бе под нея или я чистеше отгоре.
Но всички си имаха Шаро. Куче, което не трябваше да се оставя само с бонбони, защото ….
Един ден от съседната стая Силвия и Ваня дочуха нещо от рода на :
– Бух, цоп, тряс….
Двете влетяха в стаята едновременно. И какво да видят.
– Моят двуметров тропичен фикус, – извика отчаяно Силвия.
– Е, поне не е счупен, – опита се да я успокои дъщеря ѝ. – И това съвсем не е малко. Шаро навярно се е уплашил от падането му.
– Но той самият го е бутнал, – негодуваше Силвия. – и пръста от саксията е разсипал на килима.
– Оле, виж Шаро е изпил водата от аквариума, – на свой ред нададе вой Ваня. – Горките ми костенурки и охлюви, погледни къде са отишли.
Животните се бяха скрили под дивана търсейки спасение от тази страшна бъркотия, която успя да „натвори“ Шаро.
А сред всичкото това безобразие седеше песът. С невинен вид, махайки опашка сякаш казваше:
„О, стопанке, то само падна. Честна дума, не съм го докосвал“.
На Силвия всичко стана съвсем ясно. Тя знаеше какво се бе случило в стаята.
– Виж му лапите и съда с водата, – отбеляза Силвия. – Явно се е опитал да се качи в шкафа, където бях оставила бонбоните, подпрял се е на фикуса и ……сега имаме тази зашеметяваща бъркотия.
„Ако този едър фикус бе по стабилен, – мислеше си Шаро, – нямаше да забележат, че съм взел бонбони от шкафа“.
Когато фикусът бе отново изправен, земята бе събрана от килима, аквариума отново бе напълнен с вода и обитателите му прибрани в него, остана един основен въпрос , който измъчваше Шаро:
„Къде ли са скрили сега бонбоните?“
