Слънцето залезе и нощта се настани над селото. Мария бе сама в кухнята заедно с двете си малки деца. те весело шумяха около масата.

Изведнъж тока спря. Това не се бе случвало скоро.

„Навярно скоро ще отстранят повредата“, – помисли си Мария.

Децата се сгушиха едно в друго, а майка им зарови в чекмеджето на шкафа:

– А, ето я, – тържествуващо извика Мария. – след малко ще стане по-светло.

Тя драсна клечка кибрит. В мрака пламна малка искра, след което стана по-светло. Майката бе запалила свещ.

Децата развълнувани протягаха ръце към трептящия пламък.

– Ще се изгорите, – предупреждаваше ги Мария.

Страхът и притеснението бяха отстъпили място на усмивките и веселия смях. Децата запяха, а Мария им пригласяше.

В най-мрачните моменти на живота си се нуждаем от песен. В криза е нужно да пеем, но не каква да е песен, а такава, в която се казва кой е Бог и какво е направил за нас.

Ако в живота си се намирате на трудно и тъмно място, пейте на Този, Който щедро излива любовта Си към вас.

Съучениците на Марко, често му подхвърляха хапливи реплики свързани с неговия недъг. Това бе невероятно жестоко за него.

Обикновено той не се сърдеше на този, който го обиждаше, а на тези, които се смееха след думите му.

Имаше едно момче, което много го дразнеше и Марко избягваше да го среща, както на път за училището, така и по коридорите.

Казваше се Валери. То беше яко и силно момче, но езикът му бе хаплив и подигравателен.

Един ден Марко не можа да избегне срещата, но вместо да избяга се устреми към Валери. Когато стигна до него спря и попита спокойно:

– Защо правиш това?

– Какво правя? – стреснато извика Валери.

– Защо говориш такива ужасни неща за мен?

– Това обижда ли те?

– Да, – призна Марко, – боли ме като ги чуя.

– Аз само се шегувах, – с наведена глава тихо каза Валери. – Изобщо не съм подозирал как се чувстваш. Извинявай, съвсем не съм искал да те обидя.

Марко усети искреност в тези думи и кротко каза:

– Прощавам ти.

Вероятно Валери очакваше друго, но не и това. Марко го разбра. Той съжалява за това, което му бе причинил.

След този случай не само Валери, но и никой друг в училище не смееше да му се подиграва.

Времето бе хубаво. Слънцето мамеше навън с топлите си лъчи, сякаш приканваше:

– Хайде излезте! Поразходете се!

Херман се усмихна и си каза:

– Защо да не се възползвам от хубавото време!

И закрачи бодро към парка.

Той бе физиолог. Изучаваше функциите в живите организми.

Едва навлязъл в парка Харман забеляза плачещо момиченце. Той веднага притича към детето и попита:

– Защо плачеш? Удари ли се?

– Нещо ми влезе в окото…..

Херман извади от джоба си лупата, с която не се разделяше и започна внимателно да изследва с нея окото на детето.

Изведнъж той забеляза, че при определено положение на лещата лъчите падат през зеницата върху задната стена на окото и ярко го осветяват.

– Мм … да, – промърмори Херман.

Той веднага разбра важността на това явление.

Мина време, Херман успя да усъвършенствува открития метод и да изобрети очното огледало. Днес то е неизменен атрибут на съвременния офталмолог.

После иди разправяй, че със сълзи не може да се помогне на каузата.

Този физиолог бе Херман Хелмхолц

Всяка вечер Тони заедно с малката си дъщеря Пепи и съпругата си Дени се покланяха на Бога, пейки песни. Тони имаше ужасен глас, но това не смущаваше останалите. Четяха Библията и се молеха.

Една вечер Пепи се усмихна и погледна към баща си:

– Радвам се че имам татко на земята и Татко на небето, които много ме обичат. Щастлива съм, че мога да говоря с вас по всяко време, когато поискам. И когато ме чуете, веднага ми се притичвате на помощ. Лека нощ.

Малкото момиченце затвори очи и заспа.

Тони бе очарован. Бог му бе проговорил чрез малката му дъщеря:

– Чрез устата на дъщеря ти съм ти отредил сила заради зложелателите ти, за да накараш да млъкне врагът и отмъстителят.

Тони падна на колене и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи, че споделяш с мен името си „Баща“ или „Татко“. Това откровение за моята роля придобива ново и по-значително разбиране за това. Любовта на Пепи към мен като земен баща, няма да намали тази към Теб, дори ще бъде по-силна. Тя знае как да се моли, защото за нея това е разговор с Баща, Който я обича.

Тони бе развълнуван.

– Боже, Ти си не само мой Баща, но и на моята дъщеря……

„Ако искам истински да се моля, – мислеше си той, – трябва да се поуча от детето си. – Моят ум и сърце трябва да се фокусират повече към опознаването Ти, а не на това как се моля…“

Този ден Тони научи важен урок от дъщеря си.

– Всеки от нас може да представи нуждите, страховете и радостите си на Баща, Който ни обича и винаги намира време да ни изслуша и помогне.

Петър Димов бе пастирът на местната църква. Един ден му съобщиха:

– Ще ви посети млад учен от столичния университет. Там той преподава вече пета година.

Разговорът между Петър и „изгряващото светило на науката“ мина добре. И двамата имаха какво да научат един от друг.

След посещението на ученият, дъщерята на Димов отбеляза за учения:

– Колко самоуверен и рязък изглеждаше този млад човек. Сякаш всичко знае и светът се върти около него.

Петър я погледна и се усмихна, след което я помоли:

– Я ми откъсни една праскова от онова дърво.

Дъщеря погледна плодовете на посоченото ѝ дърво и каза учудено:

– Но те са още зелени, – възкликна девойката, – не става за ядене. За какво ти е?

– Сега е зелена, – поклати глава Петър, – но още малко слънце и влага и тя ще узрее. Ще стане сладка. Така е и с този млад учен. С годините, той ще омекне и ще добие повече мъдрост. Тогава поведението му няма да те дразни чак толкова много.

Когато всеки ден общуваме с Бог, като четем Словото Му и разговаряме с Него в молитва, ние ще се преобразяваме под Божията благодат.

Ако сме „кисели“ и „зелени“, можем да се доверим на Божия Дух, Който ще ни промени и ще станем благ плод, който доставя удоволствие, а не раздразнение.