Всеки от нас е наблюдавал бънджи скокове ако не в действителност, то поне по телевизията. Вероятно малцина биха се опитали да участват в такъв вид спорт, но числото на привържениците му расте непрекъснато.
Бънджи скоковете са били част от древен ритуал на аборигените населяващи острови в Тихи океан и редица племена от Южна Америка. По време на ритуала мъж от племето скачал от голяма височина, като единия му крак бил завързан с лиана.
През 1970г. подобни скокове правели членовете от клуба на опасните спортни увлечения в Оксфордския университет. При опитите си те използвали съвременни технологии.
Видеозаписите на тези скокове са вдъхновили новозеландският спортист Ей Джей Хакет да направи свои опити. Със свой приятел скиор – Хенри Ван Ешем са изпитали еластичността на различни видове въжета, като съответно правели и необходимите изчисления.
Първите експериментални бънджи скокове Хакет е направил във Франция с аеростат на височина 90 метра. През 1987г. той е извършил своя „неотразим“ скок от Айфеловата кула в Париж, която е висока 114 метра. Този експеримент не е останал незабелязан. Любителите на силни усещания в различни страни са се заинтересували от изобретението на новозеландеца.
През 1988г. Хакет оборудва в родината си няколко места за бънджи скокове и създава компания, която обслужва тези места.
Първите технически приспособления за такъв вид скокове най-напред намерили приложение на мост построен над река Каварау, който се извисявал на 43 метра височина над водата.
До днес клиентите на Хакет са направили повече от един милион скокове, а изобретението му се е разпространило в много страни, където са били основани клубове за бънджи скокове.
Най- високата постоянно действаща „тарзанка“ е разположена в националния парк на Южна Африка. Тя е поставена на мост с височина 216 метра. Времето, през което пада смелчагата опитал това съоръжение, е само 7 секунди, а скоростта в най-ниската точка на падане достига 220 метра в секунда.
Феновете на бънджи скоковете скачат не само от специално оборудвани места. Такив

Може би не знаете, но известна част от живота си Михаил Глинка е прекарал в Швейцария. Там той е създал голяма част от произведенията си.
Заселвайки се в един от кантоните на Женева, място предпочитано от британци и руснаци, ограничил посещенията в дома си особено за сънародниците си. Дразнел се от празните приказки съпровождащи салоните за срещи, за него това било губене на време. Мразел натрапчивото поведение на младите и за това едва ли би приел с радост такъв посетител. През този период името му било доста известно в музикалните среди и неговия дом бил често окупиран от нежелателни поклонници.
Един ден го посетил млад човек, негов сънародник. Разбира се и на него му било отказано учтиво от слугата среща с композитора. На въпросите си младежа получил уклончиви отговори, че Глинка е заминал за някъде и не се знае кога ще се завърне.
Примирено младия човек се обърнал и тананикайки някаква песничка си тръгнал.
Глинка, който през цялото време стоял скрит зад вратата и слушал разговора на младежа със слугата, изведнъж променил намерението си и накарал верния си служител да догони момчето и да го покани вътре. След като младежа влязъл в дома му, композитора се извинил, че не приема хора свързани с музиката му, но такъв човек като него той отдавна чакал. Момчето било озадачено, но с радост приело възможността да поговори с този популярен мъж.
Приключвайки обяда, на който бил поканен младият човек, композитора го помолил да му изпее песента, която си тананикал, когато му била отказана визитата и си тръгнал. Младежа не помнел дори дали е тананикал нещо, но искайки да угоди на великия композитор изкарал целия си репертоар от опера до леки песнички, които се изпълнявали в заведенията. Отчаян от усилията си момчето запяло стара руска песен. Очите на композитора светнали, а ръцете му бързо записали върху партитура веселата песничка.
Така в произведенията на великият руски композитор се появила старата, руска, хороводна песен „Камаринская“, която познава всеки един от нас днес.

Може би малцина знаят името на италианския художник Микеланджало Маризи Караваджо. Той носи името на родния си град Караваджо, който се намира близо до Милано.

Живял и творил в края на 16 век и началото на 17 век, когато в изкуството господства течение наречено миниеризъм. Той не попада под негово влияние, а открива свой път. Така става един от основоположниците на барока в живописта.

За особения стил упражняван от Караваджо е характерно по-големите размери на композициите и яркото осветяване на човешките фигури на тъмен фон.

Днес ще ви представя една от картините му „Тома Неверни“. Тя представлява композиция от четири човешки фигури. В ляво е изобразен Исус Христос, загърнат в бяла дреха. Светлината, като че обгръща този образ с пълна сила, а след това едва доловимо осветява и другите образи в картината.

На преден план изпъква образа на Тома, който е бръкнал с пръста си в раната между ребрата на Христос. Бръчките покрили челото му, ярко подчертават напрежението, което изпитва образа в този момент.

Главите на четиримата участници в композицията на картината са приведени една към друга, насочени към невидим геометричен център, което подсилва драматизма в картината.

Това е мигът, когато Тома открива истината. Христос е задържал пръста му в раната си. Доказателството е налице. Христос наистина е възкръснал.

Посланието на картината докосва със сила всеки от нас и пита: „Ти, вярваш ли в това? Той наистина ли възкръсна?“

Погледни Тома и помисли, той видя и повярва, а ти? Нужно ли ти е доказателство за Неговото възкресение, когато този факт години наред се потвърждава по неоспорим начин от хора и събития?

Мечтата за функционален дом, независещ от външни източници на енергия е мечта на много архитекти, техници и инженери. Домът, за които искам да ви разкажа има своите предимства и недостатъци, но това вие по-добре ще прецените, след като се запознаете с проекта на тази къща.
Италианският архитект Лука Донър е представил модел на необикновен дом, който е наречен „Дом на слънцето“. Причината за избора на името се корени в структурата и интериора на модела.
За стени  на зданието служат слънчеви батерии, които спомагат дома да е напълно самостоятелен относно вноса на енергия от вън. Тук се произвежда достатъчно енергия, необходима за поддържането на всички съоръжения в къщата. Освен това в дома има място, където се събира дъждовната вода, която след като се преработи се предоставя за използване.

Външно къщата изглежда малко странно, това се дължи изключително на дизайна й. Самата конструкция е направена с цел, да се отопляват и осветяват стаите от слънчевата светлина.“Домът на слънцето“ е пример за модулно строителство и за това той се изгражда за много кратко време.
Необичайната форма на зданието се обяснява с това, че неговите части са като нанизани една в друга, събрани около централен лост, в който е концентрирана по-голямата тежест на конструкцията.
Единствения минус на този дом се заключава в това, че той не е устойчив на земетресения.
Може би представеният проект ще има повече приложение в страни с по-топъл климат и по-голяма продължителност на деня.
На хората такъв проект би доставил удоволствие, особено на радетелите за чиста природа.
по материали на homedesignfind.com