Станислав от известно време наблюдаваше сина си. Бе забелязал стремежа му всичко да изпълнява идеално.

Един ден той не се стърпя и се обърна към него:

– Петре, думата „перфектен“ винаги ми е звучала злокобно и подвеждащо.

– Нека не бъде перфекционизъм, а да кажем желание за съвършенство, – заяви примирено Петър.

– И все пак, – продължи настойчиво Станислав, – независимо как ще го наречеш, според мен е сериозно психологическо заболяване, което спира хората да поемат необходимите рискове.

– Татко, – засмя се Петър, – не си ли се замислял по-точно за значението на тази дума?

Станислава тръсна уморено глава и погледна изненадано сина си:

– Не разбирам какво имаш предвид ….

– Да кажем, – Петър спря, а след това смело продължи, – представи си я като дума изразяваща зрял, изпълнен или поточно цялостен човешки индивид. За целта е необходимо, просто да освободим място за растеж и така да станем достатъчно зрели.

– Мислиш ли, че ако спазваш дадени правила, можеш да станеш съвършен? – попита предизвикателно Станислав.

Петър се замисли. Той си имаше свой принцип в това отношение: Когато нямаш готови отговори по дадени въпроси, по-добре е да замълчиш, за да обмислиш нещата, както трябва.

След кратък размисъл Петър вдигна глава и сподели мислите си:

– За да бъдеш цялостен, готов да даваш и да получаваш от другите, …. просто трябва да пуснеш това, което затваря сърцето ти за общение.

– Днес всеки от нас има свое обяснение за съвършенство, – наблегна Станислава. – Това могат да бъдат притежания или навици, към които се придържаме, но това е един безполезен опит, с които се опитваме да контролираме нещата.

– И тогава какво трябва да правим, предприемем или приемем за верен критерий?

– Цялостно изграждане, растеж и израстване са възможни единствено в Господа.

– В това си напълно прав. Съгласен съм, че само в Него човек може да се осъществи в цялата си пълнота.

Доктор Неотказов бе известен с практиката си. Лекуваше хората, без значение дали са бедни и богати.

Никого не връщаше от вратата си, без да се погрижи за него.

За него навред говореха:

– Той е добър, помага на всички.

– Лекува и не се отказва, докато болният не се изправи на крака.

– Не жали силите си.

– Всеотдаен е.

Случи се така, че царят заболя. Какво ли не правиха лекарите край него, но резултат нямаше. Царят линееше и губеше сили.

Един ден донесоха слуха за доктор Неотказов. Владетелят се оживи и веднага заповяда:

– Доведете ми този доктор. Само той може да ми помогне.

Намериха прословутият лечител и го докараха пред царя.

– Изцели ме, но не като голтаците, които лекуваш, – арогантно заяви владетелят.

– Това е невъзможно – възкликна докторът.

– С кого мислиш, че разговаряш? Както ти заповядвам, така ще направиш.

– Дори и сто пъти да сте по-болен от всички предишни мои пациенти, не мога да изпълня заповедта ви, – каза кротко докторът.

– Защо? – смръщи вежди царят и погледна строго доктора.

– Всички казват, че лекувам болните като царе ….

Марко бе не само скъперник, но и много не му се пипаше. Станеше ли въпрос за ремонт, не го търси.

Къщата му бе схлупена и стара. Тя бе останала от родителите му. Старата съборетина до време държеше, но прокапа.

Заваля и го посъветваха:

– Заеми се с покрива си.

– Виж цялата ти къща е пълна със вода.

Но Марко не помръдваше. А дъждът се лееше през дупките на покрива.

Смееха му се съседите и го подканяха:

– Надигни се, ще се удавиш. Виж до къде е стигнала водата в къщата ти.

Марко мързеливо се протягаше. Обръщаше се на другата страна на одъра, до който не бе стигнала още водата и мърмореше недоволно:

– Какво толкова е станало?! Ще спре дъждът и ще го оправя …..

И той наистина спря. Само локвите по пътя, влажната земя и капките по листата свидетелстваха, че бе валяло.

Марко се размърда, но само да за да излезе на припек.

Пак го подкачиха съседите:

– Хайде, няма ли да ремонтираш покрива си?

– Какво му е на покрива? – питаше Марко. – Нали дъждовете спряха. За какво да се безпокоя и притеснявам?

Живееше някога някой си Иван. Викаха му Ненаситния, защото всичко му бе малко и все не му достигаше нещо.

Всеки ден той си повтаряше:

– Ще спестя само още една хилядарка и ще се отпусна да си поживея.

Желанието му се изпълни. След време имаше малко повече от хилядарка.

Внезапно в него се зароди недоволство:

– Само толкова?! Поне още хиляда и повече няма да поискам.

Мина време получи своите хиляда, но и този път не се спря.

Всеки път си казваше:

– Само още хиляда и ….

Най- накрая спести последните хиляда и умря. Цялото му спестено богатство бе пропиляно от други.

Дядо Слави, славещ се с мъдростта си в селото след смъртта на Иван каза:

– Суетен човек беше Иван. Вместо да увеличава богатството си, трябваше да се стреми да намали страстта си към уголемяването му.

Бедността се характеризира не с нямане на богатство, а с увеличаване на ненаситността към него.

На градската кула имаше часовник. Кога бе поставен там никой не знаеше, дори не се помнеше името на този, който го бе направил.

Стрелката показваща часовете, ярко блестеше, особено, когато бе слънчево. Дали заради това или друго нещо, но тя смяташе себе си за много важна.

Отбелязваше „своите“ заслуги и непрекъснато се хвалеше, като пренебрегваше другите части на часовника.

– Не трябва ли да ми се отдава по-голяма почит? – питаше тя. – Служа на целия град. Дали работят или почиват все със мен се съобразяват.

Другите части на часовника слушаха това надменно самохвалство, но не му обръщаха внимание и продължаваха работата си.

А стрелката продължаваше още повече да се надува от гордост:

– Следят ме внимателно, когато отиват в съда или излизат от него. Поглеждат ме и камбаната звънва, призовава хората на молитва. С други думи аз им показвам необходимия час. Съобразяват се с мен кога да излизат и кога да се прибират по домовете си. Целият град е в краката ми.

Зъбните колела на часовника леко се усмихваха и продължаваха неспирното си движение.

– Всичко виждам и забелязвам, а вас кой ви знае? – пренебрежително отбеляза стрелката.

И така ден и нощ тя се не спираше с хвалбите си. Превъзнасяше се и се мислеше, че без нея не могат да направят нищо.

Един ден частите на часовника я скастриха:

– Почакай. Ако ние не те задвижвахме, ти нищо не би могла да направиш. Хвалиш се, но се изявяваш благодарение на нас.

Колко често човек се самоизтъква и величае чрез трудът на другите, без които той не би съществувал.