Района бе горещ, а почвите бяха бедни. Откак се засели на това място Марко все се питаше:

– Какво да засадя тук? Кое плодно дърво ще вирее на такава земя?

Неговия комшия Хасан, когато разбра за притесненията му го посъветва:

– Засей смокиня. Тя не е взискателна. Издържа на горещина и няма претенции относно почвата. Отглежда се съвсем лесно.

– Знам, че плодовете ѝ са много сладки и съдържат калий, – прибави Марко. – Някои ги използват при сърдечно съдови заболявания, повишено кръвно налягане, отоци и анемия.

– Тука я използваме против запек, – сподели Хасан. – Накиснем сушени плодове от нея в дървено масло и сутрин ги ядем на гладно.

Марко послуша съседа си и насади няколко смокини в двора си.

Повечето от дръвчетата дадоха плод, но едно от тях макар и да се разлистваше, нищо нямаше по него.

Бяха изминали две години, откак Марко ги бе насадил. Една сутрин той излезе погледна разлистилата се смокиня пред себе си и потърси плод по нея.

– О, пак случих на безплодната, – въздъхна тежко Марко. – Ще взема да я махна …

Хасан го дочу и му извика:

– Постой, не я унищожавай. Окопай я и я натори и ако тогава не даде плод, отсечи я.

– Твоите думи ме върнаха към историята за безплодната смоковница и Христос, – засмя се Марко.

– Ти за нея не мисли, – махна с ръка Хасан. – По добре си припомни за плодоносното дърво в Рая, което раждаше плод дванадесет пъти, като даваше плод всеки месец, а листата му служеха за изцеление.

Марко се замисли. Постоя така вперил безизразен поглед напред, а после се размърда като събуден от сън и каза:

– Две дървета с две различни съдби. Те са като два противоположни образа, които олицетворяват хората. Едни които не дават плод и други, които са готови да предложат най-доброто от себе си, дадено им от Господа.

Небето се бе навъсило и скоро щеше да заплаче. За Атанас това нямаше никакво значение. Него го терзаеше друго и не му даваше мира.

До него на пейката седеше голобрадо момче. Всички в махалата го наричаха Спас.

– Този Бог за Който ми говориш, – размаха ръце Атанас, – ме кара да се чувствам неудобно.

– Защо? – кротко попита Спас.

– Искам Бог, Който да удовлетворява моите желания, независимо дали те наистина отговарят на мои нужди ….

– Така постъпва всеки от нас, – гласът на Спас звучеше тихо, но твърдо и ясно. – Готови сме да приветстваме Господа, но ако се окаже, че не по нашия стандарт, Го отписваме.

– Нима Той не знае какви са очакванията ми и какво ме вълнува? – потри длани Атанас.

– Разочарованието ти е в следствие от загубата на илюзиите, които си хранел до днес.

– И това смяташ, че е добре? – настървено попита Атанас.

– Разочарованието ни спохожда, когато Бог разбива нашите фантазии, събаря идолите ни и разрушава очакванията ни, – спокойно обясни Спас. – Подобно нещо се е случило с народ, който е посрещнал Господа с палмови клони и радостни възклицания.

– Какво точно се е случило? – любопитството жадно се надигаше у Атанас.

– Посрещнали го като цар, а малко по-късно същите крещели: „Разпни го“.

– Триумфалното посрещане е свършило безславно?! – повдигна вежди Атанас.

– Влизането на Исус тържествено в Ерусалим, не е свързано с магаре и палмови клонки, – лицето на Спас придоби сериозно изражение. – То напомня, че изграждането на очаквания въз основа на желанията ни, води до негодуване срещу Господа. Но ако сме открити за Божието, макар и да изглежда неразбираемо за нас, ще израснем във вяра и преклонение към Него.

Слънцето грееше и стопляше поизстиналите крака, ръце и лице на дядо Стойко. Много години бяха изтекли пред очите му, но той все още се държеше.

Манол се бе отбил при него и му разправяше:

– Представяш ли си? Господ му казал: „Лазаре излез вън“ и мъртвеца така опакован излязъл. Ей, това е голяма работа.

Дядо Стойко се усмихна:

– Във всеки от нас лежи този мъртъв, победен, често безнадежден човек.

– Да, така е, – почеса се по главата Манол.

– И днес, – дядо Стойко се загледа в далечината и продължи, – Исус ни казва: „Не се страхувайте! Аз съм възкресението и животът! Този, който живее в теб и изглежда безнадеждно мъртъв, може да възкръсне само чрез Моето Слово!”

Манол гледаше стареца и попиваше всяка негова дума.

– Така и ние преминаваме от временното към вечното, – заговори още по-уверено дядо Стойко, – от смърт към живот, от нашите поражения към победа с Господа.

– Колко много ни обича Господ, – възкликна Манол.

– Той понесе наказанието, което ни се полагаше, за да имаме вечен живот, – прибави дядо Стойко.

Градът се бе превърнал в безрадостна място. Военните го бяха смачкали. Имаше и кой да им помага за това.

Магда вървеше припряно, а след нея припкаше Доротея. Тя едва я догонваше.

– От хора, които най-малко очаквах …. превърнаха се в зверове, – тихо нареждаше Магда.

– В това няма нищо изненадващо, – задъхано отвърна Доротея. – Властта е най-заразната болест на света.

Магда ускори крачка като жестикулираше нервно:

– Видя ли моя нехранимайко? …. За това се разведох с него. Когато се оженихме бе кротък като агънце, а откакто облече униформата се превърна в ръмжащо чудовище.

– Какво направи с доктор Василев, дето го излекува миналата година? – попита Доротея.

Марта си спомни с болка за случилото се и продължи да наслагва тъмни краски върху образа на бившия си съпруг.

– Накара го да мете улиците – тъжно въздъхна Марта. – Какво безочие и нахалство, а за благодарност да не говорим.

– И за какво беше всичко това? Кому бе нужно това издевателство? – продължи с въпросите си Доротея, посипвайки със сол отворената рана.

– Идеали, кауза, интереси …. – изсъска с досада Марта. – И за да се отърве човек от тях, искат такси, пари, много пари … Не се наситиха ей ….

– Властта е най-заразната болест в света, – глухо каза Доротея. – Няма лек за нея. Мачка и унищожава безпощадно.

Някога си в едно далечно царство живеел ковач. Той се научил така изкусно да прави вериги, че в крайна сметка започнал да ги носи върху себе си.

Това се харесало и на другите ковачи и те усъвършенствали това изкуство.

Хората започнали да си слагат вериги, дори царят и благородниците не изостанали в това, а последвали людете.

Царят издал специален указ:

– Всички да носят вериги.

Децата в училище се обучавали как правилно да носят такива „важни атрибути“.

Бижутерите започнали да правят златни, сребърни и вериги с диаманти, които се превърнали в най-високо държавно отличие.

Появили се майстори, разработващи нови и подобрени вериги от различни ултралеки сплави.

Започнали да се провеждат научни конференции и симпозиуми за веригите. На тях учените пренаписали история на царството. В нея те утвърждавали, че вериги са се носели от древни времена.

И все пак се намерили хора, които не искали да ги носят. Те били преследвани. Лишавали ги от свобода. За наказание им слагали по-тежки вериги, които им причинявали болка и дори смърт.

Въпреки това, когато умирали, тези мъченици говорели на останалите:

– Освободете се от веригите си.

Постепенно все повече хора от това царство започнали да вярват в идеята, че веригите трябва да бъдат премахнати.

Някои напълно ги премахнали, други само от части.

Освободените обяснявали на всички:

– Сега ни е по-леко да живеем.

Но другите само клатели глава невярващо и дрънчали още по-силно с веригите си.

След време по-голяма част от населението започнало да разбира, че е възможен живот без вериги.

Царят издал нов указ:

– Оправдават се всички, които са отказали да носят вериги.

Даже организирали празник на пострадалите.

Но както и преди, никой не смеел да свали веригите си. Те били свикнали с тях.