Рени затвори вратата и се приближи до прозореца. Бръкна в джоба си и извади писмото, което я бе изненадало. „Сега е обедна почивка, всички излязоха и никой няма да ме безпокои“, – помисли си тя и отвори писмото.
Листът бе изпълнен с неравен дребен почерк.
„Здравей, Рени!
Пиша ви вашата леля от Варна. Не сме се виждали от двадесет и пет години, ако не и повече. Мисля, че за това е виновна моята покойна сестрица и ваша майка. Е и аз не съм ангел, но не е в това работа.
Аз отдавна съм вдовица. Погребах мъжа си, стопи се от алкохол. Нека Бог да го съди, често ме биеше. Синът ми порасна и не забелязах кога се свърза с лоша компания. Сега е в затвора, заради участие в групово изнасилване.
Сърцето ме боли като се върна назад в годините. Ето има си дом с градинка, кокошчиците ми носят яйчица, има море и слънце, всичко имам освен щастие. Няма човек без грях на този свят и аз си имам своите.
Не мога да забравя само един мъж, който дойде веднъж и аз му дадох стая през летния сезон. Бях млада, кръвта ми още гореше….Срещахме се, любовта ни бе силна и страстна. Фамилията му бе Пасков и беше от едно родопско село. Може и да си го срещала някъде? А може той и да не е от там. Какво съм се завайкала, от тогава минаха толкова много години….
Така че сега аз нямам деца, нито внуци. Ти ми остана една единствена, племенницо моя. Тъжно ми е без близък човек, често плача. Помня те, такава малка русолява с червени бузки. Та реших да те поканя на гости. Ела с мъжа и децата си, ако имаш семейство. А ако нямаш ела с приятелката си, за да не скучаеш тук, все пак ти си млад човек.
Свършвам до тук и чакам отговор.
Целувки: леля Катя.“
Рени изтри сълзите си и прочете писмото отново. Не бе получавала отдавна писмо. Тя много се изненада, когато намери в пощенската си кутия този пощенски плик.
Леля Катя, каква красива беше…, с тъмни, черни коси, черни вежди, дебели устни и … както се казва пищни форми. Това бе останало в паметта ѝ от посещенията във Варна, но това бе толкова отдавна.
Странно в детските си години Рени искаше да пътува, но никъде не отиваше. И накрая и се падна късмет, пътешествие до курортния град Варна на гости на сестрата на майка ѝ.

Катастрофа. Всички загинали, но кучето останало живо. В колата били само кучето и неговия млад стопанин. Кучето останало по чудо живо.
То не забравило стопанина си. Постоянно ходило там, където за последен път го видяло. То чакало младежа да се върне и това би станало, ако той беше жив.
Седем години в пек и студ, кучето охранявало последното пристанище на своя приятел.
Местните хора кръстили кучето Константин, т.е. постоянен, верен. Всички очаквали, че след известно време кучето ще забрави за случилото се. Но то всеки ден отново отивало сред автомобилите. Търсело приятеля си сред червените коли, които имали в номера си деветки. Но автомобилите преминавали край него…
През всичкото това време местните жители хранели кучето и се опитвали да го приютят, но то не оставило своя пост.
Така кучето живяло още няколко години, запазвайки верността към стопанина си, който така и не дочакал.
След смъртта на кучето на мястото, където Константин чакал приятеля си, се появи плакат с надпис: „Кучето, което ни научи на любов и преданост“. Вятърът постоянно развявал плаката….
Тогава хората решили да издигнат паметник на вярното куче. Една година след смъртта на кучето, се появил паметник с надпис „Паметник на предаността“.
И сега на мястото на катастрофата стои не живо, а бронзово куче. Кучето, което ни научи на любов и преданост.

Оказва се, че в живота могат да се намерят много интересни природни феномени, които е трудно да се обяснят.
Това може да се дължи на зрителна измама или илюзия.
Ако не знаете къде е уловката и за какво става въпрос, едва ли ще се  сетите какво се крие зад мистериозния външен вид или явление.
Ако отчетем, че с новите компютърни технологии могат да се създадат най-нелепите извънземни светове, то трудно бихме се ориентирали, къде всъщност е реалността.
Погледнете тези снимки на лодки, висящи над водата и сами можете да се убедите в това.

Много хора желаят да бъдат харесвани от другите. Когато си харесван ти се чувстваш по-добре. Хората са различни и реагират по различен начин, но все пак има някой общи неща към, които хората не остават равнодушни.
Ето ви няколко правила, които могат да ви помогнат, за да общувате по-пълноценно с хората около вас.
Искрено се интересувайте от това, как се чувстват хората около вас. Така можете за кратко време да добиете много приятели.
Усмихвайте се често. Ако изпитвате радост в общението с другите и те ще се радват да ви видят отново.
Когато се запознавате с някого, запомнете името му, за да не изпаднете в неловко положение при следващата ви среща. Това, че сте запомнили името му е знак, че той не е нещо незначително за вас.
Бъдете добър слушател. Когато човек говори на глас за проблемите си, той понякога неусетно достига до решаването им. Не е нужно да му натрапвате съветите и мислите си по въпроса.
Говорете с човек това, от което се интересува. Така се създава добър диалог.
Внушавайте на събеседника си, че той е нещо значително и го правете искрено. Хората обикновено искат да бъдат оценени по достойнство. Дайте им го и ги подкрепете, ако са изгубили самочувствието си.

На всяка улица на този невероятен град, на най-оживените площади и декоративни лабиринти от тихи алеи се пазят тайните на древната история, чрез разкриването, на която може да се достигне до необикновената съдба на Инсбрук.
Всеки маршрут през стария град, неизбежно води до уютен, заобиколен от цветя и зеленина площад Божнер Плац в центъра на който се издига величествен паметник, покрит с благороден зелен налеп от времето. Този паметник с фонтан в подножието е построен в края на 19 век Той бележи важно събитие в историята на Тирол, сливането с Австрийската федерация през 1363 г.
Херцог Рудолф IV, въплътен в бронз от Фридрих Шмит, гордо оглежда от високо своите владения. Ярък представител на Хабсбургската династия, младия потомък на херцога Албрехт от Австрия II, по време на краткия си живот и управление, значително променя не само съдбата на Австрия, но и нейните граници.
Той направил от Австрия автономна държава благодарение на хитро фалшифицирани документи, събрани в един единствен документ «Privilegium Maius», който потвърждава от постановления на римски и германски владетели неограничените привилегии на членовете на рода на Хабсбургите. Тези привилегии са му помогнали да убеди Маргарита Маулташ да се отрече от престола.
В резултата на това Тиролското графство, след не дълга съпротива на наследника на херцога на Бавария, на който била изплатена парична компенсация, влязло в състава на Австрийската империя.
Тирол, трайно прикрепен към Австрия, успял да запази манталитета си и неповторимия вид на криволичещите улици във своята вечна столица – Инсбрук.