Ликантропия произлиза от гръцки Λύκος – вълкът и άνθρωπος – човек. Това е митично или вълшебно заболяване, което предизвиква метаморфози в тялото, при които болния се превръща във вълк.
Наред със вълшебната ликантропия съществува реално психическо заболяване, при което болния се смята за вълк, върколак или някое друго животно.
Според славянските поверия, такова заболяване имат тези, които носят омагьосана вълча кожа или сексуалните им партньори са били върколаци.
В съвременните фантастични произведения ликантропията се разпространява чрез ухапване от върколак. В повечето разкази, болният не винаги може да избере времето и мястото на трансформацията си, за това това често се случва в най-неудобния момент. Съществува и риск, при който човек не може да върне първоначалния си образ.
Гръцките легенди разказват за цар Ликаон, които предложил на Зевс ястие с човешко месо. Разгневеният гръмовержец превърнал Ликаон във вълк.
В Библията в книгата на Даниил 4 глава в стиховете 28-36 се говори, че от ликантропия е заболял вавилонския цар Навуходоносор.
Съществувала е и ритуална ликантропия, която се заключавала в ритуално превръщане на човек във вълк. Религиозното или магическо изживяване, радикално променя живота на посветените, които трябвало да преодолеят своята човешка форма в изблик на агресивни, ужасяваща ярост, оприличавайки се на хищник.

Социалното и културно обкръжение може да помогне за формирането в учащия на желания за знания, в замяна на съревнованието и показността.
Смята се, че човек търси нови знания по две причини. Те или го интересуват, или той иска да се открои от останалите. Има учащи се, които се стремят да разберат дълбочината на предмета, но има и такива, които учат заради оценката или по добра диплома.
Първите са по-продуктивни, защото не се разстройват лесно от провалите и не се страхуват от предизвикателствата. Като цяло са склони да увеличат собствените си умения. Вторите се стремят на първо място да се отделят на фона на общата маса. В замяна получават стабилна депресия и обсебваща тревожност. Те зависят много от другите. Страхуват се да изглеждат глупави и несъобразителни, затова често хитруват. Явно от това страда процеса на обучението.
Психолозите и педагозите постоянно търсят начини, за да се формира желание за трайни знания, а не учащите да се съревновават помежду си. Известно е, че ценностната ориентация зависи от обкръжението.
Изследователи от Станфордския университет се опитали да разберат колко голямо в такива случаи е влиянието на околната среда и дали може по някакъв начин да се коригира. За това те три пъти задали въпроси на ученици от горните класове за техните ценности.
Първите въпроси били зададени преди лятната ваканция, вторите – след летни обзорни програми, през които на подрастващите се обяснявала необходимостта от желание за добиване знания, а третия път – няколко месеца след като учениците се върнали в училище. Участниците в експеримента трябвало да се съгласят или отхвърлят такива изказвания като: „За мен е важно да науча повече за най-новите научни теории“ или „Бих искал да демонстрирам своята осведоменост за това какво се случва в съвременната наука“.
Както  се очаквало, в навечерието на лятната ваканция царяла изключително съревнователна атмосфера. Всеки искал да докаже нещо на другите. През лятото по време на образователните програми, ценностите се променили. Но интересното е, че шест месеца след връщането си в училище, учениците не се съревновавали по между си , както преди, а се ориентирали към трайно усвояване на знанията, както били обучаване през летните курсове.
Вероятно това е един от начините учениците да учат заради самите знания, а не заради оценките. Но това зависи изключително от педагозите, които трябва да докажат на учениците предимството на знанията пред конкуренцията и себеизтъкването.

Влакът тръгна. Младеж с любопитство обхождаше всичко наоколо. Той промушу ръката си през отворения прозорец, Чувствайки силния поток въздух с възторг закрещя:
– Татко, всички дървета вървят назад!
В отговор възрастен мъж, седящ на съседната седалка в купето, се усмихна. В купето до вратата седеше една двойка. Те бяха объркани. Младежът се държеше като малко дете.
– Татко, виж езеро, животни… Облаците вървят заедно с влака!
Двойката смутено наблюдаваше страното поведение на младия човек и  не разбираше, как този бащата не намира нищо странно в такова поведение.
Завалял дъжд и капките докоснаха ръката на младежа. Той отново се преизпълни с радост и доволно затвори очи. А после извика:
– Татко, дъжд, водата ме докосна!
Искайки да помогне на изумената двойката, възрастеният мъж попита:
– Защо не заведете сина си в някоя клиника, за съвет?
Бащата се усмихна и каза:
– Ние току-що идваме от една клиника. Днес сина ми за първи път вижда в живота си….

Мадам дьо Помпадур с уловки успявала да подържа любовните си авантюри.
Литературата и киното я разкриват като неуморимата куртизанка и налагаща новата мода в XVIII век. Целият й живот минава под покровителството на любовника й Людовик XIV.
Възприетият образ много се различава от реалната личност.  С цената на значителни усилия и ненадминати хитрости маркиза дьо Помпадур успяла да привлече вниманието на Краля-Слънце и да стане негова фаворитка.
Но най-интересното започва по-късно. Мадам дьо Помпадур не се е славила като красавица. Тя била дребна на ръст и затова въвела модата на обувките с високи токчета.  И тъй като била физически несъвършенна, не обичала плътските удоволствия. За това тя трябвало да изобретява хитроумни стратегии, прикривайки своите недостатъци.
Така се появили знаменитите салони на Мадам дьо Помпадур, където краля можел да общува с интелектуалния елит. Людвик не обичал да скучае. А с какво ще го развлече – любов, книга или пореден бал, се решавало за момента.
Съществуването на мадам дьо Помпадур се концентрирало върху чувствата на краля. Той често бил напрегнат, изпълнен с тревоги, а тя трябвало да измисли с какво да го изненада.
Интересното е, че Мадам дьо Помпадур и законата съпруга на краля Мария Лещинска си симпатизирали една на друга. Вина за това имали сходните им тенпераменти. На Лещинска принадлежи твърдението: “ Легло, бременостт, раждане…каква скука“.
Историята на Мадам дьо Помпадур има добър край. Тази мъдра жена намерила сили да признае на краля, че й е по-добре да бъде добър приятел, отколкото лоша любовница. Кралят оценил искреността на влюбената дама и нежно се грижел за нея до края на живота й.
Безразличието й към плътските наслади, усложнявало живота на маркизата, защото не съответствало на образа на неуморима жрица на любовта, създаден от нея самата. Тя била искрено привързана към краля и се притеснявала за чувствата му към нея. Целия си живот Мадам дьо Помпадур е сложила в краката на краля. Но е влязла в историята, колкото и парадоксално да звучи, именно като удивителната Кралица на флирта.

Тя открадна пари от мъжа си. Сейфът беше пуст. Мира с празен поглед и нож в ръката се наклони към мъжа си. В другата си ръка държеше пачка банкноти. Една секунда още и ….
Петър се събуди и будилника извъня…
Болезнен вик се изтръгна от гърдиъе му, а лицето му се покри с червени петна.
Изглежда му се е присънило. Петър изрита завивката и бързо стъпи на краката си. Изтри студената пот от челото си и реши да провери съдържанието на сейфа.
С два скока се добра до другия край на стаята. Отвори със замах вратата на сейфа…. Убедил се, че парите са на място си, доволен се отправи към кухнята.
Там светеше. Мира отново е забравила да я изключи. Петър много се ядосваше, когато съпругата му забравяше да изгаси лампата, да затвори крана докрай или да остави включен компютъра за цяла нощ.
Той беше уверен, че ако не бе неговата пестеливост, те отдавна щяха да се разорят, плащайки огромни сметки.
Е, нищо вечерта отново ще и тълче сол на главата, как правилно да се отнася към живота.