Всеки от нас носи по две торби. Една на гърба. Тя е пълна с нашите пороци и недостатъци.
А другата е отпред. Тук добре са натъпкани чуждите прегрешения.
Та затова не можем да видим грешките си, но сгрешат ли другите, лесно ги осъждаме.

Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, той се наведе към двамата мъже и заговори доверително:
— Голяма, много голяма работа….,— той умееше да сниши гласа си до необходимото, — но каквото ви кажа тук, между нас да си остане.
Нито работата беше голяма, нито бе нужно да се забулва с такава тайна, но Петър, така се казваше „известителя“, знаеше от дълъг опит, че такова думи винаги предразполагат събеседниците. Успя и сега. Двамата мъже кимнаха в потвърждение и наостриха уши.
— Днес минаха двама монаси, — продължи все така Петър. — И знаете ли какво носеха? …..Носеха мощите на света Петка.
— А, това ли било — нехайно рече Пепо и пренебрежително се облегна на стола. Но Тодор прочут с набожността си, каза нетърпеливо:
— Разказвай, разказвай нататък.
Петър се поколеба за миг. Дали да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа.  Това нямаше да му донесе нищо.
— Нима не сте чували коя е света Петка? — продължи все така шепнешком.  — Преди една неделя игумена на нашия манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: “ Иска ли да облекчи страдащите, да върне здравето на болните?  Тогава отиди на това и това пусто място и там изрови костите на света Петка“. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и изведнъж пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо станало? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Тя помолила за благослов. А те й дали да докосне с пръстите си свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на жената прогледнало, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.
Петър  без особена мъка съчини тази история, но после осъзна, че Пепо и Тодор бяха яки и здрави мъже, та  трябваше да измисли нещо по-засукано:
— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали един отчаян човек  Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко  и сега бил решил да посегне на живота си. И на него дали да се допре до костите.
— И веднага в джоба му се появили две кесии пълни с пари — през смях завърши вместо него Пепо. — Или може да са били три, а?
Без да губи самообладание Петър попита:
— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса?
Пепо троснато рече:
— И каква костичка ти оставиха тези монаси?
— Ей тази, най-мъничката. — Петър показа кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да ми дадат. Е, склониха, но ми заповядаха за по-малко от хиляда лева да не я давам.
Тодор се прекръсти набожно, но Пепо се изсмя.
— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, Петре? Слушай, тя  по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. „Божият служител“ ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: „Тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…
Цялата злоба, натрупана в Петър, избухна изведнъж. Той скочи, брада му трепереше от гняв, а очите му мятаха светкавици:
— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…
— По-кротко, по-кротко с анатемите, Петре — рече уж незлобливо Пепо, но имаше нещо в думите му, което подплаши Петър и  той грабна шапката си и набързо излезе навън.

Истината се понася по-леко, когато е полуоткрита. Тази лукава изповед се изразява може би най-добре в изкуството на баснописеца, където хората са такива, каквито са, независимо че на мнозина подобно изображение няма да се хареса.
Трябва да прибавя, че въпросните явления и хора обикновено не са изобщо за харесване. Ето защо баснята предпочита да говори за тях по свой начин, малко по-забулено.
Тя си слага маски на животни, играе с алегории, препраща към асоциации. Но това са само външни и прозрачни одеяния.
Най-важното е, че истината неотменимо присъства в нея. И се разбира от всички, както и да е загатната.
Понякога една глътка е достатъчна, за да се разпознае горчивият вкус на изказаното.

Според д-р Табаков „каменните сгради на тия два извора по предание са строени или преустроени от сливенския аянин Тахир ага, между 1810 и 1829 г. Тъй поправените бани са били владени от тоя аянин и наследниците му до 1870 г., когато турското правителство ги отстъпило за ползуване на сливенската
Тук минералната вода е гореща, достига 48ºС и достига значителен дебит – 17 л/сек. Те е нискоминерализирана, само 1,986 г на литър, хидрокарбонатно-сулфатно-натриева и калциева, същевременно леко флуорна, съдържа 27 мг колоидарна метасилициева киселина на литър, с неутрална реакция, поради съдържание на СО2 – 287 мг/л. Обща водна твърдост е 20,8Н.
Тази минерална се прилага при:
– питейно индивидуално лечение – в зависимост от вида и степента на заболяването,
– външно индивидуално лечение – басейн, вани, душове
– иригационно под форма на клизми – очистителни лечебни, с лекарствени вещества разтворени в мин. вода или субаквална вана, промивка на цялото дебело черво.
С нея успешно се лекуват: стомашно-чревни и чернодробно-жлъчни заболявания, увреждания на опорно-двигателния апарат  и на периферната нервна система.
Сливенски минерални бани се намира на 12 км. югозападно от гр. Сливен до главен път Бургас – София, на 245 м. надморска височина. В курорта съществуват останки от древноримска банска постройка.

Тази местност, той уж знаеше като петте си пръста, но сега зяпна в захлас, запленен от есенната й премяна.
Цялата падина, прикътана между оградилите я от всички страни хълмове със стръмни склонове, представляваше неповторимо и неописуемо съчетание на багри, разточително разпилени тук от Всевишния.
В дъното пъстротата се затваряше от синята стена на скалите, възправили се нагоре и захапали с причудливите си зъбери тичащите по небето пухкави сиви облачета.
— Ех, това е България! — възторжено възкликна мъжът и отново пое нагоре, срещу шумящите по камънаците бързеи на реката.