– Той ми е много близък! — казваме обикновено за тях.
Всеки си има свои „близки“. Но нима не е така?
Иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?
Питаш ме:
– Защо пиеш с тях?
– Но кажи ми, какво друго мога да правя с хората? Не мога да ги науча на нещо, те винаги знаят много повече от мен. Да обсъждам сериозните си дела с тях ще ме измамят! Ако споделя чувствата си, ще ми се изсмеят, ако не явно, то зад гърба ми.
Тайната за успеха на отделния човек е същата, както на всекидневния вестник:
„За нищо да няма свое мнение“!

Много малко автори са писали афоризми. Те са едно от най-трудните видове творчество.
Афоризмът е светкавица на мисълта. Той е неочакван изблик, изненадващ  гръм, неудържим хвърчащ ескадрон, който изкача изневиделица и мигом обезоръжава и завладява.
Точното подбрано слово винаги върви ръка за ръка с афоризмът.
Взирайки се в него, вие ще почувствате, че той не е едно просто лаконично изречение, а че зад него се крият цели томове и библиотеки от преживявания и дълбоки страдания.
Афоризмът е елегантен тиранин.
Той не е само повърхностно изявление, а сгъстена до крайни предел мисъл без излишни примеси, наподобаващо кристализирано чувство.
Афоризмът е една ослепителна комета, която неочаквано блясва, но не угасва Тя намираща  отражение в душата, а нейното сияние остава завинаги  там.

Ние обичаме да гледаме театър не само защото е забавно, но поради някаква наша вътрешна необходимост. Работата е там, че ние всички сме, кой повече, кой по-малко, актьори. Затова е тая голяма любов към сцената. Затова на всеки актьор гледаме като на свой човек.
В живота най-лесно успяват ония от нас, които са по природата дарени с по-голям талант за преобразяване. Велик талант! На такъв човек пътят в живота му е постлан с килими.
И обратно, колкото по-слабо си дарен с тоя дар, толкова по-мъчен за тебе е животът и толкова по-безинтересен ставаш за хората. Не очаквай никакъв успех в живота при подобни условия.
Да можеше да се извади нещичко от тоя дар от някой друг, който го притежава в по-широки размери или някак да се впръсне в теб от него. Какво ли не би дал за тая операция?!
Целият човешки животили онова, което наричат „борба“, е едно непрекъснато артистично състезание, един открит сценичен дебют.

Изключих котлона и отидох до прозореца. Дръпнах пердето и видях как бледото обедно слънце обагри сивотата на улицата и къщите в нежно бежово.
До мен стигна смеха на децата, които си играеха долу на тротоара. Още трептяха във въздуха възбудените гласове на две момиченца хванати за ръце.
Някъде зад ъгъла една латерна свиреше много стара мелодия….
Аз съм част от всичко това, от този жив град, който обичам и в който никога вече няма да бъда сама.

Понятия, познати до безконечност, които приемаме за даденост и хулим в делничната си реч. Понятия, дотолкова известни, че е трудно, почти невъзможно да осъзнаем цялото им значение.
И аз се удивлявамя пред необятното благоволение, проявявано към нас, което не сме заслужавали, а получаваме. От незапомнени времена упорито злоупотребяваме с даровете и неудържимо ги пилеем, без да преставаме да крещим за още.
Невероятното е, че въпреки всичко това ни е позволено да съществуваме. А това е неопровержим акт на милост. Тази милост е тъй изумителна и всепроникваща, че само за миг да я зърнем е достатъчно, за да ни накара да споделим благостта на вярата.