Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо, той няма никакво отношение към нея. Не разбира за какво би му е потрябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя за него е просто една нелепа ненужна вещ.
Вярно е, че все пак има книги.
Но има и амбулантни музиканти, които по празници и именни дни се вмъкват незабелязано през пътната врата и току гръмват със своята музика всред двора, без да ги е канил някой. Домакините изтичват отвътре с досада и им дават някой лев, само да млъкнат и да си отидат.
Има и автори. Те винаги ми напомнят на мухи пред затворен прозорец. Цял живот се блъскат в стъклото и си въобразяват, че летят в ширния простор, който е  оттатък прозореца….

Най-ценното човешко достояние е умението да заблуждаваш другите.
Една от най-големите установили се лъжи е изкуството. Не знам по-студено в своето самообожание и по-безчувствено същество от пишещия. Подобно и той на слепеца, може да ви опише словесно с най-фантастични красоти багрите на цветята, които никога не е видял. Природният недъг на пишещия е да не чувства нищо В зараждащата и усъвършенствана пустинната на душа му има една специфична способност, умението да описва оригинално, ярко и духовито какво би чувствал, ако можеше. И това ние наричаме изкуство.

Това е механически музикален инструмент. Вържи му заплата, пусни му една идея и завърти дръжката.
Ако искаш да опустошиш душата на един младеж, трябва да го направиш журналист. Той гледа като останалите случващото се, но по своему си го обяснява. Трудно можеш да го накараш да повярва нещо. Той мисли преди всичко за опакото на нещата.
Редакторът, който намусено казва:
— Трудно ше се съглася с това! Колко съм ги писал и аз такива сладки приказки!
Сътрудникът по изкуствата казва:
— Колко много съм хвалил и музиканти и артисти, без да знае някой какви са били всъщност мислите ми за тези хора…
Най-накрая и коректорът чете, че в Нова Зеландия имало 390 хиляди автомобили, и си мисли:
— Кой знае колко нули са прибавени или изпуснати по погрешка!
Онзи ден говорих с един журналист. И той ми каза:
— Всичко е добре, но ако решиш да пресметнеш, знаеш ли каква огромна маса хора се занимават с писане у нас! И те всички са жертви на Св. св. Кирил и Методий!
Незавиден е животът на фейлетониста! Какво печално поприще! Цял живот да стоиш настрана от живота, заврян в някой ъгъл на вестника и оттам непрекъснато да мърмориш като свекърва!

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“

Животът е тъй безсмислено-жесток, че ако човек остане напълно потопен в него, би го изживял с голяма мъка. За туй всеки безсъзнателно се стреми към нещо друго. Един се насочва към религия, друг към богатство, трети към хазарта, политика, изкуства…. бързо и неусетно се забърква във всичко това, но се чувства много по-добре.
За мнозина държава произлиза от глагола държа и си казват:
— Дръжте държавата за всичко! Тя е длъжна да ни поддържа!
А Отечество сигурно идва от глагола тече и човек си мисли: „Колко хубаво би било ако течаха, държавни и обществени средства, към моя собствен джоб!“
Демокрацията има за психологическа основа едно от най-неизменните човешки качества завистта, тъй както любовта към клюкарството е основа на всичко.
Животът е наистина едно изпитание. Най-просто казано в него ни се предлагат различни съблазни, за да бъдем изпитани. Повечето хора, то се знае, веднага се улавят на въдицата. Животът ги потупва по рамото и им казва със задоволство: „Браво!“ — и вече се грижи за тяхното благополучие докрай. На ония малцината, които се стремят да останат праведни, съдбата тутакси им обръща гръб с думите:
— Господа, вам ще се отплатя на онзи свят!
Дай на българина власт и той започва да се разпорежда като на вражеска територия.
В този живот се чувстваме като случайни играчи, уловен без шанс. Той трябва да бъде съвсем друг, а се оказа нищожен. Заплетен в него, усещаш, че няма изход. И затова непрестанно гледаш към вратата, кога най-сетне ще се свърши всичко това, за да си отидеш там, където би било много по-добре.
Животът никак не е лош, когато можеш да го живееш. Нито смъртта е страшна, когато можеш да умреш. Страшно е, когато не можеш вече да живееш, нито да умреш.
Хората са като думите в чужди език, някои отведнъж прилягат, точни и ясни, и веднага се запаметяват, други напротив, остават само смътни следи в паметта ти.
В живота си ти летиш с главоломна бързина в някакъв влак. Отгде иде той — и къде отива? Ти не знаеш. Никой не знае. Влакът иде от вечността — и лети към друга вечност.
Ти поглеждаш само за миг през прозореца. Пред тебе профучават неясните очертания, свят ти се завива и ти не разбираш нищо от тоя откраднат миг. Но този единствен миг е земният ти живот. Той е едно мигновено контрабандно промъкване от едно небитие — до друго.
Последната дума е на Негово Величество Живота. Ти желаеш да правиш вази, но той може би ще поиска от тебе гърнета.
Тайната на добрия живот е много проста, тя е в съвестта. Необходимо ли е да я имаш?
Човек не е друго освен едно създание с „весела“ съвест. Оня, който е наказан от провидението с тежка, мрачна съвест, той не е за живота.
Едно разбрах с положителност през моя живот, че навсякъде може и без мене.
Докато си млад и гледаш живота в лицето, той ти се вижда може би елементарен, но привлекателен. Чак по-късно, когато започнеш да го гледаш като отминава, виждаш гърба му с безобразната гърбица и си мислиш: „Боже, какъв урод бил всъщност!
Животът е като коня, почувства ли, че ездачът е несигурен, може да го хвърли.
Или като кучето: забележи ли, че му се боиш, налита да те хапе.
Животът е река, в която се хвърляме, за да я преплуваме, но някои от нас се давят. Умният е предпазлив, върви по брега и търси брод. Накрая излиза щастлив на другия бряг.
Животът е препълнен с такива обидни несъвършенства, че по-чувствителни и честолюбиви натури се стесняват да бъдат сериозни и трезви.
Дълго време мислех, че  е вреден алкохолът, по-късно хвърлих вината на тютюна, а после на месото. Най-после разбрах, че ми вреди просто неумението да живея.