Градските власти в Галилея бяха сериозно разтревожени. Тази седмица получиха множество оплаквания на учители от училището за слепи:

– Исус от Назарет започна да изцелява слепите и намали броя на записаните в училището.

– Очаквахме рекорден брой ученици тази година, но сега това е невъзможно, – оплака се администраторът на училището.

Ропотът от страна на преподавателите растеше:

– Някакъв дърводелец от Назарет се разхожда из Капернаум и лекува слепи без да спира.

– Списъкът на записалите се ученици намаля наполовина.

– Как ще плащаме задълженията си, като почти нямаме ученици?

Хора от града разказваха:

– Исус пристигна с група ученици тази сутрин и веднага го наобиколи голяма тълпа. Изведнъж започнаха да се чуват викове: „Виждам! Аз виждам!

Виждайки чудните изцеления, хората започнаха да водят много болни и слепи при Исус.

В училището за слепи някой предложи:

– Да предприемем съдебни действия срещи този Исус. Той причинява финансова вреда на нашето училище.

Друг присъстващ на обсъждането се обади плахо:

– Няма закон срещу изцелението на слепи хора, освен ако това не се извършва в събота.
Докато се водеха тези съвещания Исус и учениците му отидоха в друг град. Учителите в училището за слепи си отдъхнаха.

Започнаха да се носят слухове, че Исус освобождавал людете от проблеми, много по-сериозни от слепотата.

Иди, че Го спри! Както е почнал няма да останат болни!

Младен отново се бе провалил. Той гледаше виновно баща си и тихо мълвеше:

– Съвсем не исках, ….. но така се случи.

Баща му го гледаше строго и очакваше много повече, но така и не го получи. За това покани сина си да седне и му каза:

– В Южна Америка расте странен вид лоза, известен като матадор.

– Матадор на испански не означаваше ли убиец? – попита Младен.

– Да, – усмихна се бащата. – Това растение със сигурност си е спечелило това име.

Младен се приготви да слуша. Баща му бе пълен с какви ли не истории, а той обичаше, когато той разказваше някоя от тях, защото във всяка се съдържаше поука.

– Матадорът започва живота си, растейки в подножието на някое дърво, – започна бащата. – Първоначално изглежда като безобидно малко растение, но докато расте, той безмилостно се вие ​​около дървото. Проправя си път към върха и бавно го задушава. Когато матадорът достигне върха на дървото, цъфти изобилно, сякаш празнува убийството, което е извършил и все едно се провъзгласява за победител.

Младен въздъхна. Баща му го изгледа изпитателно и продължи:

– Много навици в живота ни са като тези на матадора. Първоначално изглеждат безобидни, но оставени без контрол, стават опасни. Трябва да победиш лошите си навици, в противен случай те ще те победят и постоянно ще патиш.

Още докато слушаше историята, Младен се досети, какво щеше да го посъветва баща му.

– Трудно ще ми бъде да ги победя, – тъжно констатира Младен.

– Ти не си сам, – потупа го по рамото баща му. – Обърни се към Бога. Той няма да ти откаже и ще ти помогне.

Той бе най-обикновен паяк, който търпеливо тъчеше паяжините си, но ….

Стопанката на дома често го преследваше с метлата.

Където и да скриеше паяжините си, тя със зоркото си око веднага ги откриваше и ги унищожаваше.

– О, – стенеше паякът, – ако бях рибар и голяма риба всеки ден ми разкъсваше мрежите, как щях да живея?!

Паякът от многобройните битки със стопанката, бе загубил части от тялото си.

Един ден се отказа и се оттегли от полесражението.

Е, големи и вкусни мухи не можеше да лови в големите стаи вече.

За това се приюти в библиотеката зад една малко позабравена малка статуетка.
Там рядко се срещаха мухи, но поне бе по-спокойно.

Така си и остаря.

– Ех, да можех да помоля тази усърдна в чистенето жена, – въздишаше паякът, – да ми оставя по една две мухи и да не ги избива всичките.

Но за съжаление, тя изобщо не можеше да го чуе.

Това бе едно дълго лято за Кирил. Мечтата му бе да има велосипед.

– Всички останали деца в квартала имат най-готините, най-новите, най-лъскавите най-добри велосипеди . . . освен мен, – често си повтаряше той.

Кирил гледаше как приятелите му се събираха заедно и караха колелета по неговата улица, а той само въздишаше.

Родителите му купиха нови елегантни дрехи, но това не го зарадва особено. Никакво внимание не им обърна.

– Парцали разни, сякаш си нямам други, – мърмореше недоволно Кирил под носа си.

Цупеше се и бе неблагодарен.

Но Кирил не знаеше, че го чака изненада на тавана, чисто нов велосипед, който му подариха на рождения ден.

– Дълго се надявах, докато накрая се отчаях и престанах да очаквам велосипед, – призна Кирил пред родителите си.

– Просто понякога не разбираме и не виждаме, …. особено когато нещата не вървят добре, – усмихна се баща му.

– Бог ме познава и знае всичко, което желая. Защо тогава ме държи в напрежение, което понякога достига до отчаяние? – попита Кирил.

– Бог смесва добрите и лошите преживявания в живота за наше добро, – каза баща му.

– Защо трябва да ги смесва? – Кирил сбърчи нос.

Майка му го придърпа да седне до нея и започна кротко да обяснява:

– Представи си, че правим торта. Вземаме брашно. олио, яйца, захар, …и всички необходими съставки. След това ги смесваме и се получава вкусна смес, която печем. А сега погледни, ако всяка от тези съставки изядем поотделно, ще бъде ли толкова вкусно? Не, нали?!

– Бог взема чакането ти на нов велосипед и го превръща в добро, – бащата разроши с длан косата на сина си.

– Това означава да се доверя на Бога и да Му бъда благодарен и тогава, когато изглежда, че нещата не вървят, – Кирил започна да разсъждавана глас. – Той кара всички неща да работят заедно за добро, защото ме обича.

Родителите му кимнаха с глава, те бяха напълно съгласни с него.

Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.