Животът е поредица от дърпания в една или друга посока.

Искаш да направиш едно, но си задължен да свършиш друго.

Чувстваш се огорчен от това, но знаеш, че не бива.

Приемаш някои неща за даденост, дори когато знаеш, че не трябва да е така.

Опозицията на противоположностите е като дърпане на ластик. Повечето от нас живеят някъде по средата.

Прилича на схватка по борба. Но любовта винаги побеждава.

Представи си висока стълба подпряна на стена.

Да предположим, че животът ни е изкачване по тази стълба. Няма ли да е трагично да стигнем върха и чак тогава да осъзнаем, че сме я подпрели на неподходящата стена?

Животът ни е само един. Нека да не го прахосваме безмислено!

Хубаво е човек да има кола, къща, вила …, но само Бог може да изпълни копнежите на душата ни.

Още през 1862 г. французинът Гийом  Дюшен открил разликите между истинската и фалшива усмивка.

Това установил като пуснал ток по лицевите мускули, така че да се свива големият зигоматичен мускул.

Дюшен забелязал, че при истинската усмивка, очните мускули се свиват като неосъзнат рефлекс на погледа.

Бузите леко се повдигат, веждите се свеждат, а в ъгъла на очите се забелязва мрежа от бръчици.

Някои казват, че си на толкова години, на колкото се чувстваш. Доста хора остаряват преждевремено, а други остават вечно млади.

Веднъж разговарях с един възрастен човек и ето какво според него показва, че си остарял:

– Когато човек остарее започва да си подремва без причина. Рождество или Нова година не го вълнуват вече. Постояно се тревожи да не забрави нещо. Работи прекалено много. Носи очилата си закачени с връвчица на врата си, но често забравя, че са там. Плаща данъци и разгорещено коментира: „Какво по дяволите правят с парите ми?“ Подозрителни са към децата и техните мотиви. Не се радва  на нищо.

Ако разпознаете някои от изброените белези у себе си, не си мислете, че вече сте остарели. Вероятно това е времено явление, което можете да преодолеете.

През 1931 г. по време на посещението си в обсерваторията „Маунт Уилсън“ Анщайн за първи път се срещнал с Хъбъл.

Когато се убедил, че вселената наистина се разширява, той нарекъл своята космическа константа „най-голямата ми грешка“.

Все пак по-нататък се установило, че грешката на Анщайн не е достатъчна, за да разклати основите на космологията.

Докато развеждали съпругата на Айнщайн из огромната обсерватория, ѝ обяснили, че гигантския телескоп се използва за определяне формата на вселената.

Госпожа Айнщайн невъзмутимо казала:

– Мъжът ми прави това на обратната страна на пощенски плик.