На 24 август 2014 г. на слънцето е забелязано изригване с мощност на средно ниво, достигащо своя максимум в 8:16 източно лятно време.
Обсерваторията наблюдаваща слънчевите изригвания към НАСА е направила редица снимки на изригванията, които са станали в лявата страна на слънцето.
Слънчевите изригвания са мощни взривове от радиация.
Вредната радиация от светкавицата, не може да проникне в земната атмосфера и да въздейства физически върху хората, които живеят на земята, но при достатъчно висок интензитет на светкавицата, радиация може да създаде затруднения в слой от атмосферата, където преминават радиосигнали и GPS.

Аборигените от хавайските острови не познавали желязото, но те се нуждаели от оръжия за защита.
И как решили този проблем?
Когато нямаме това, което ни е необходимо използваме това, което имаме.
Аборигените направили необикновени оръжия, като използвали зъби на акула. Навързвали зъбите около дървена основа и оръжието било готово.
Така можели да направят и копие, което им било необходимо при лова на диви животни.
В единоборство с врага използвали „оръжието от зъби“. То било много ефикасно, защото оставяло страшни рани върху тялото на този, с когото се биели.

Английските вестници са известни с рубриката „Писмо от читателите“. Във всеки брой често се публикуват различни загадки, викторини и конкурси, които дават възможност на читателя да участва в написването на следващия брой. А това прави броя още по-привлекателен.
Веднъж била публикувана следната загадка:
„Трима летели с балон, но той започнал да губи височина и трябвало да бъде изхвърлен един от пасажерите. Екипажът на балона се състоял от поп звезда, банкер и генерал. Кой от пасажерите заслужавал смърт и защо?“
Някой написал, че банкерът трябвало да умре, защото от банките идват всики икономически беди.
Друг смятал, че генералът заслужава да умре, защото с неговата смърт ще намалеят желаещите да водят войни.
Трети бил безпощаден към певицата, считайки музиката ѝ за вредна спрямо подрастващото поколение.
Най-верният отговор дало едно момиченце. То написало, че трябва да се избавят от най-тежкия.

Предстои ви път, а трябва да вземете толкова неща със себе си. Мислите си: „Дали е добре да взема две чанти вместо една“?
Но веднага се отказвате от идеята, защото и двете ви ръце ще бъдат заети, но може би раницата ще свърши по-добра работа?! Но дали тя ще може да събере всичко.
А ако взема по-малко багаж? Да но ако ми трябва нещо, а то е останало в къщи, каква полза, че съм си взела багаж?
Мислите от този род са тягостни и мрачни, но ….
Оказва се, че ако нещата в чантата се опаковат правилно, в нея ще влязат много повече неща отколкото обикновено. Не вярвате ли?
Тогава погледнете!

Вратата се затвори тихо. Петров се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън. Добри седна срещу него.

– Благодаря ти, Добри, че ми отдели време, – каза Петров без да отделя поглед от улицата.

Петров беше облечен с нов костюм върху, който беше наметнал сиво палто. Изглеждаше доста притеснен.

– Пак си се изтупал, – подхвърли Добри, като леко се усмихна.

– А, костюма ли имаш в предвид? – свъси вежди Петров. – Мразя тези официалности, но се налага.

Петров отвори една бира и отпи от шишето.

– Какво си мислиш, Добри, че ми харесва всичко това?

– Сигурно ти харесва поста, който заемаш?!

– Вероятно намекваш за властта? – погледна го остро Петров.

– Да, – кимна Добри, – ти не си по-различен от останалите.

– Говориш така, сякаш всичко, което става, не те засяга!

Добри сви рамене и усети изпитателния поглед на Петров върху себе си, който продължи мисълта си:

– Майка ми живееше в бедно селце. Там живееха ден за ден, но знаеха кога да умрат. Станеха ли на 60 отстъпваха място на младите.

Добри се загледа в събеседникът си, беше му станало интересно.

– Днес хората искат да живеят вечно, – каза Петров. – Въпросът е кой ще плати за всичко това?

– Правителството? – опита се да налучка Добри.

– Така и трябва да бъде. Не ме разбирай погрешно. Но кажи ми как един град ще плати за всичко? Хората могат да живеят 80 и 90 години и тогава?

Той изпи почти половината от шишето и продължи:

– Израснах в квартал, намиращ се далече от центъра. Къщите, ако могат така да се нарекат, бяха прихлупени, сякаш бяха приклекнали към земята и се страхуваха да се изправят. Сега къщата ми е много по-голяма, макар да се намира в същия квартал.

– Е, сигурно, нали сега имаш власт, – заяде се леко Добри.

– Знаеш ли от къде идвам тази вечер? – попита добродушно Петров.

– Пак си ходил някъде да събираш средства.

– Става дума за Димитър Летисов. Имаше множествена склероза. Мускулите му бяха станали на желе. Запознах се с него преди 14-15 години. Нали знаеш здрависвам се със всеки на събранията и митингите. Тогава майката на Димитър стоеше най-отпред и го държеше в ръцете си. По-късно разбрах, че е нямала пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби. Накарах хората да проучат как стоят нещата с това дете. Оказа се, че майка му има пет деца от различни бащи. А бащата на Димитър я беше зарязал още преди да се роди детето.

– Не се изненадвам, чувал съм за много подобни случаи, – каза Добри.

Петров не обърна внимание на думите му, а продължи:

– Взех нещата в свои ръце. Димитър беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите. Снабдиха го с инвалидна количка. Осигурих му добра медицинска помощ. А тази вечер награждаваха отличниците от абитуриентите в местната гимназия. На първо място сред тях беше Димитър. Той каза много хубави неща. Аз му помогнах съвсем малко, но се почувствах много горд с него, сякаш ми бе син.

Петров не беше го направил заради политиката и медиите, просто беше поискал да помогне.

– Много трогателно, – изсумтя Добри.

– Така ли мислиш? – тъжно го погледна Петров. – Понатиснах тук и там в клиниката, заплаших този и онзи, престъпих някои правила. Може по този начин да съм изгонил някой, който също е имал нужда, но е нямал силно рамо зад гърба си. Но това го направих, за да намеря място за момчето.

– Да, но то е проходило нали?

– Да, проходи  и това е най-важното. Всичко в живота има цена. Само като си помисля, колко е тънка понякога границата между доброто и злото.