Васко се прибираше в къщи, връщаше се от работа. В автобуса беше препълнено и хората се бяха наблъскали един до друг. беше задушно и неприярно. Всеки се бе отнесъл в мислите към своите си работи.

Едно момиче нервно говореше по телефона:

– Днес ми върви всичко наопаки! Целият ми живот е такъв…. Вече съм на 19, а нямам свестен приятел….. През декември ще направя 20, а нямам още кола. Дори и свой дом нямам, живея още при родителите си. …..Навярно си мислиш, че съм някаква идиотка. Дори нямам любим. Запознавах се, търсех…. Имам чувството, че съм някакъв изрод. Толкова ми се иска някой да дойде и сам да предложи да се запознаем. Какво да не би да хапя?

Изглежда батерията ѝ свърши и тя нервно хвърли телефона си в чантата. Васко, не знам по каква причина, но поиска да повдигне малко настроението на това момиче. Той дори не знаеше какво да ѝ каже. Накрая се престраши, приближи до нея и ѝ се усмихна.

– Извинете! Мога ли да се запозная с вас? Момичето го погледна намръщено и изкрещя: – Махни се от мен, идиот такъв!

Васко вдигна рамене, премина напред към вратата и слезе на спирката. „Странно момиче, – помисли си Васко, – дори не знае какво иска“.

Зимна вечер. Михаил вървеше безцелно по улиците, а снегът бавно падаше и покриваше със снежната си белота всичко наоколо.
Стигна близо до училището. Снегът вече му бе нахлупил бял калпак. Наоколо всичко тънеше в тишина.
Изведнъж погледа му попадна на малка детска ръкавичка, полузатрупана от падащия сняг.
„Вероятно, някое дете я е изтървало, когато се е прибирало от училище за в къщи, – помисли си Михаил. – Сигурно това дете и сутринта ще мине оттук“.
Той извади ръкавичката, изтупа я от снега и я закачи на клонче от дърво, намиращо се до пътя.
На следващата вечер Гриша отново мина оттам.
На същия клон бе забоден лист хартия от ученическа тетрадка, който се бе понамокрил малко от снега.
На него с едри букви беше написано: „Благодаря ви!“

В Станфорд учени са проектирали и произвели силициеви структури във формата на призма, които могат да разделят лъч светлина на различни цветове и да пречупят светлината под прав ъгъл.
Научната разработка може да доведе до ново поколение компютри, използващи оптика вместо електрически кабели за пренос на данни.
Инженерите са гравирали парче силиций, голямо осем микрона, приличащо на баркод. Благодарение на двете различни дължини на вълните в светлинния лъч преминаващи през устройството, той се отклонява в страни и образуват Т-образна форма.
Светлината може да пренася повече данни, отколкото проводник и изисква по-малко енергия за пропускане на фотони, отколкото за електроните.
Използвайки факта, че светлината се пречупва по различен начин в различни среди, учени са разработени структура, в която се редуват ивици от силиций и въздушни пространства.
Когато светлината преминава от една среда в друга, част от нея се предава, а друга се отразява. Когато лъчът преминава през гравирания силиций отразената и преминаваща светлина си взаимодействат по сложен начин. Специален алгоритъм на силициевия чип използва тази смущения и насочва светлината с различни цветове в противоположни посоки.

Целата за създаване на такива видове е самите растения да могат да обработват токсичните вещества след сондажи и пробивания в земята. В растението учени поставят ген от мишка, който произвежда антитела към бензопирена. Това е постоянно химическо съединение с висока токсичност. То идва като страничен продукт във водите на сондажни машини и рудниците, която се изпомпва на повърхността.
В момента учените, за да се борят с токсините, в закрити зони правят изкуствено езеро, което изпълват с пръст и засаждат растителност.
Това означава, че замърсената почва се отстранява от обращение, и се очаква създадените растение да ултилизират бензопирен и да я изчистят.
За имплантиране на генните учените ще използват тефрозерис и редица водни растения.
Според експертите, растението с мишия ген ще абсорбира токсични химикали, разтворени във вода, което е от особено значение при очистване на наводнени каменовъглени мини.

Беше наистина нелепо. Тя се чувстваше сломена от това, да бъде принудена да прави това, което някой друг иска. Осъзнаваше, че искащият греши, но се съгласяваше с неприемливите решения. Като, че ли нямаше здрав разум, воля, дори и чувство за хумор. Беше се превърнала в подобие на хората, които преди презираше.

Когато се изправеше пред това самомнително, свръх самоуверено същество, което налагаше желанията си, смес от ледена решителност и шумна агресия, тя не знаеше какво да прави.

Всеки ден ставаше още по-зле, а Лили, малката ѝ дъщеричка, тази малка манипулаторка, още не беше навършила три години.

– Не и не, и пак не! – започваше малкото същество да кипи.

– Да и да! Прави какво ти казвам! – настояваше майка ѝ.

– Не! – и малкото кръче тропваше със всичка сила.

– Лили, стига вече, щом не искаш да си облечеш якето, няма да излезеш навън.

– Не искам да изляза.

– Ще излезеш.

– Няма, – Лили предизвикателно погледна майка си в очите и се наежи.

Този кошмар нямаше край. Дъщеричката на приятелката ѝ Живка също беше непослушна и капризничеше, но Живка успяваше да я контролира с убеждения и заплахи, и никога не я удряше.

Лили не се поддаваше на никакво убеждение, не се страхуваше и от заплахи. Правеше каквото си иска. И ако някой се опиташе да я спре, беше готова да умре, но изобщо не желаеше да се подчини.

Когато нещата бяха по вкуса ѝ, Лили беше очарователно дете, любвеобилно, жизнено и всички ѝ се възхищаваха. С радост отстъпваше играчките си на другите деца, беше щедра, а това изненадваше майка ѝ, която беше свидетел, на порциите ѝ от ярост.

Лили просто обичаше да прави всичко по свой начин. Това тревожеше майка ѝ и рано или късно тя щеше да приложи и по-строги мерки, но не биваше тази малка манипулаторка, да гостодства още от сега. Ако допуснеше това, кой знае какво щеше да стане със нея, когато порасне.