Иван се бе подпрял на оградата. Той гледаше приятелите си весели и здрави, а на него не му бе до смях.

– Не мислите ли, че болестта е доста нахална! – Иван се обърна към приятелите си. – Влиза рязко, спонтанно, непланирано в живота ни и размества всичко.

Другите го гледаха недоумяващо, а той продължи:

– Отчайваме се, сякаш не ние сме собственици на телата си. И се чувстваме незаслужили всичко това.

– Та кой иска да е болен, слаб и зависим от околните? – възкликна дебелият Мони.

– Напоследък започнах да разглеждам болестта не като нещо вземащо, а като нещо даващо, – заяви Симо.

– Какво ли ми дава боледуването?! – плесна го по рамото Огнян.

– Дава ми време за смирение, на доверие и време за искрено и силно общуване с Бог, – отговори Симо.

– Забележете, – размаха ръце Цветан, – даже Исус имаше рани! Той също преживя огромна физическа болка, но всъщност раните бяха цената, която Той плати за да можем ние да сме сега близо до Бог.

– И това ми дава сила да Му се доверя и да Му кажа, че макар и физически да съм немощен, сърцето ми е насърчено, – отсече Борис.