Не бе летял отдавна на самолет. Покрай тези ограничения, бе позабравил как се лети, но вчера шефа му го извика и се разпореди:

– Взимаш Петров и отлитате за Будапеща.

За Симеонов не оставаше нищо друго освен да осигури билетите и да се качи на самолета.

За беда в последния момент Петров се разболя и той замина сам.

Погледът му се рееше над облаците, които закриваха изгледа отдолу.

Внезапно самолетът попадна в силна турбуленция.

Симеонов затегна още по-здраво колана си, а ръцете му яко се вкопчиха в подлакътниците.

Почувства се малко неспокоен. Все пак бе във въздуха и това не бе шега работа.

Гледаше в книгата, която бе отворил, но четеше един и същи ред отново и отново. Явно бе дестабилизиран от турбуленцията.

Пилотът съобщи по високоговорителя:

– Попаднахме в турбуленция, така че ще коригирам височината и ще се опитам да намеря по-спокойно пространство.

Да, но проблемът на Симеонов не бе изчезнал. Той, независимо от спокойния глас на пилота, все още усещаше турбуленцията.

Симеонов пое дълбоко въздух, отпусна се и се върна към четенето. Почувства се много по-спокоен.

Простичко нещо, но върши работа. Спря да се концентрира на турбуленцията и се съсредоточи върху съобщението на пилота. Това му донесе успокоение и го откъсна от притесненията.

Когато преместиш фокуса си от това, от което се страхуваш и го пренасочиш към Бог, Този Който управлява живота ни с увереност, ще усетиш, че страховете ти отшумяват

Димитър бе стриктен във всичко. Той искаше винаги да знае дали постъпва правилно или не. За това се допитваше до Иларион свещеника на местната църква.

От известно време Димитър искаше да се премести на друга работа. Дълго умува. Накрая отиде при шефа си и му съобщи:

– Искам да се преместя в съвсем друг бранш. Искам да ме освободите от сегашната ми работа.

– Митко, – шефа му обикновено така се обръщаше към него, – не бих искал да те пусна. Ти си старателен и аз съм доволен от работата ти. Помисли добре върху решението си. Тук си свикнал, а там трябва да се приспособяваш към нови условия. Моля те остани.

Тези думи смутиха Димитър и той обеща:

– Ще помисля още малко по въпроса.

Излизайки от кабинета на шефа си Димитър бе раздвоен.

Желанието му бе едно единствено, искаше да постъпи по правилния начин.

На връщане от работа той се отби в църквата при Иларион.

Свещеникът забеляза Димитър и го посрещна съчувствено:

– Изглеждаш ми угрижен. Неприятности ли имаш?

Димитър без предисловие започна да обяснява:

– Искам да напусна сегашната си работа. Желая да работя в съвсем нова сфера, а шефа ми не иска да ме пусне. Грешно ли е да напусна, ако съм помолен да остана?

– Това няма нищо общо с християнството и греха, – каза Иларион. – Ти сам трябва да решиш как ще живееш по-нататък. В случая твой е изборът, каква работа трябва да работиш.

Димитър въздъхна с облекчение, а свещеникът продължи:

– Това е твоя живот и ти сам избираш как да го живееш, а шефа ти мисли само за бизнеса си.

Това успокои Димитър и със сигурност, той щеше да поеме новото поприще.

Но в случая питам: Това добро ли ще бъде за него или обратно, ще съжалява за избора си?

За празниците, служителите във фирмата получиха необикновени подаръци. Тя можеше да си го позволи, защото през изминалата година продажбите ѝ се бяха увеличили.

– Някакви възглавници за столовете ни, – изказа тихо недоволството един от работещите във фирмата.

– Да, но това не са обикновени възглавници, а интелигентни, – възрази един от началниците.

– Интелигентни, – засмяха се наоколо.

– Те измерват дишането и сърдечната дейност, – започна да обяснява един от ръководството, – напомня на хората да променят позата си, ако стоят неподвижно твърде дълго време.

Друг го подкрепи:

– Шефовете добре се грижат за здравето на подчинените.

Но подаръкът си имаше и скрит замисъл.

Един ден началникът на един от отделите попита една от служителките:

– Защо не бяхте на работното си място от 10:00 до 10:30 часа – и полушеговито заплаши, – като нарушител можете да ви лишим от премия.

Жената дълго мисли, кой може да издаде отсъствието ѝ и накрая заключи:

– Шпионирала ме е интелигентната възглавница. Те за това ни ги подариха.

Избухна голям скандал.

Шефа на фирмата отричаше и твърдеше най-смирено:

– Искахме да зарадваме подчинените си, а не да следим тяхното поведение и трудова дисциплина.

Всичко вървеше добре. Мирослав Вихров се чувстваше на върха.

Плаваше спокойно и усещаше как вятърът го тласка напред. Изцяло, от игла до конец всичко бе удобно, сигурно и щастливо.

Изведнъж нещата се промениха. Без никакво предупреждение се случи нещо ужасно. Появиха се финансови затруднение. Бащата на Мирослав се разболя и той трябваше да се грижи за него. Шефът му получи нервен срив, а това неминуемо щеше да засегне Вихров.

Мирослав изпадна в паника. Хвана главата си и потресен от всичко, което му се бе случило, шумно взе да протестира:

– Господи, как можеш да позволиш да ми се случат такива неща? Не е справедливо! Какво толкова съм направил?

След като се навика Мирослав се замисли сериозно.

– Не винаги мога да предугадя причините, – каза си той, – поради, които Бог допуска това или онова, но това със сигурност това засяга подготовката ми  за Небето. Явно Господ не е довършил работата Си с мен тук на земята. А може пък зад ъгъла да ме очаква нещо по-прекрасно ….

Мирослав закрачи нервно из стаята. Започна да размахва ръце, лицето му се зачерви, но постепенно се успокои.

– Не, Бог има нещо по-добро за мен, – каза си накрая Мирослав. – „Каквото и да стане, ще взема месата си в зъбите си и ще туря живота в шепата си. Макар и да ме убие, …….“ пак ще се надявам на Него.

Той бе млад едва начеващ композитор. Гладът към одобрението го тласкаше към успеха.

Тази вечер бе изключително вълнуваща за него. Представяха първата му опера в голям театър.

Той се бе мушнал отзад в най-тъмния ъгъл и не наблюдаваше реакцията на хората от музиката му, а следеше с поглед само един човек. Мъжът, който го бе вдъхновявал и изпълвал с желание, да бъде като него. Този човек бе на върха на славата си, музиката му звучеше навсякъде. Хората си я тананикаха по време на работа и в трудното си ежедневие.

За младият композитор нямаше значение дали хората в залата го приветстват или го подиграват. Всичко, което желаеше младият мъж, бе усмивката на одобрение върху лицето на вече къпещия се в слава композитор.

Чие одобрение търсим днес? На родителите? На шефа? Или търсим само своя интерес?

Дали работим и говорим така „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“?

Какво означава да търсим одобрението от Бога?

Това означава да обърнем гръб на аплодисментите и похвалите на околните и да позволим на Божия Дух да ни даде повече от Христос, Който ни възлюби и предаде Себе Си за нас.

Дали се изпълняват превъзходните и съвършени цели на Господа в нас и чрез нас?

Това ще видим, когато един ден застанем пред Него и забележим усмивката на одобрението Му.  Похвалата на Този, Който трябва да бъде най-важен в живота ни.