Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.

Сержант обяснява на войниците:

– Максималният ъгъл на повдигане на резервоара е 30 градуса.

Един от войниците пита:

– По коя скала, господин сержант? Фаренхайт или Целзий?

Сержанта известно време се замисля, след което казва:

– Фаренхайт!

Войниците се смеят. Сержанта също се усмихва:

– Това беше шега. Разбира се, че по Целзий!

Чувството за хумор е способност да се разбере шегата, да се възприеме смешното.

Това е комплексно чувство. То е морално, естетическо, интелектуално и емоционално.

Много смятат, че това чувство е вродено. Може би е така.

Но то се среща много рядко, затова се цени, като редки и скъпоценни камъни, или късчета злато и платина.

Навярно за това и хумор трудно се създава. Но не трябва да се смята, че чувството за хумор не се подава на възпитание и развитие.

Шегата е това, което се прави или говори несериозно, а просто за забавление и веселие.

Иронията е тънка скрита насмешка, можем да се каже подигравка. Например, над необосновани претенции или когато се говори за желаното, като съществуващо в действителност.

Ученик на брега се сблъскал с учителя си и нищо не казал.
– Извинете, – казал учителят, – че не ви отстъпих място на пътя, следващият път ще бъда по-внимателен.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

На Сава съвсем не му бе лесно. Той ръководеше група младежи. Той също бе млад човек и нямаше голям опит, не бе отглеждал деца в тинейджърска възраст.

Съмняваше се, че може да ги обучи правилно, че с положителния си опит може да им повлияе, за да не бъдат завлечени от пороците и удоволствията, които предлага света.

Искаше му се да останат добри и чисти, непокварени от злото в ежедневието.

Ходеха заедно на екскурзии, посещаваха музеи и забележителности, срещаха се с различни хора.

Един неделен ден Сава с младежката група посети един старчески дом. Какви ли не мисли минаха през главата му.

Страхуваше се младежите да не обидят възрастните хора, с шега или някоя подигравка. Различни възрасти, специфични разбирания.

Преди да тръгнат Сава наведе глава и се помоли:

– Господи, ти познаваш много по-добре сърцата на тези младежи, ти знаеш и хората, при които отиваме. Помогни ни да прекараме едно чудесно време с тези възрастни мъже и жени и да им занесем радост, топлина и много любов.

Когато отидоха момичетата помогнаха при сервирането на храната. След като свърши обяда, младежите сами намериха местата си сред това многообразие от възрастни хора.

Разговаряха и се смееха заедно с тях. Лора и Станчо им попяха, а Тони им посвири на китара.

Някои от момичетата поканиха част от възрастните мъже и танцуваха с тях. На възрастните дами също не им се размина. Младежи подхванали ги внимателно през кръста, танцуваха танго под звуците на китарата.

Валери бе седнал до леглото на една жена и ѝ говореше нещо, а тя топло му се усмихваше. Бонка бе отворила Библията си и обясняваше нещо на един заинтересован възрастен мъж.

Сава наблюдаваше младежите в действие и си каза:

– До сега не съм осъзнавал какъв потенциал имат тези млади хора. Те са жив пример за силата на Христовата любов, която променя хората.