Вечерите през зимата са дълги, но те създават възможност за повече разговори и общение. Човек не може да живее сам. Той се нуждае от приятелски връзки.

Антон  обичаше сина си и не пропускаше възможност да общува с него. Показваше му и му разкриваше неща, които бе научил или сам открил за себе си. На Драган тези беседи и размяна на мнения бяха много ценни за него.

Тази вечер баща и син седяха край камината и тихо разговаряха.

– Ако зададем шест нули – 000 000, какво мислиш, че се получава? – попита Антон.

– Те сами по себе си нищо не значат, – отговори Драган.

– Но я постави петица пред тях – 5 000 000, забелязващ ли нещо? – предизвика сина си Антон.

– Получава се доста солидно число, – засмя се Драган.

– Човешкото познание само по себе си събира редици от нули, – започна отдалече Антон това, което искаше да обясни на сина си.

– Шегуваш ли се? – подскочи изненадан Драган.

– Не, – реагира веднага бащата. – Представи си млад човек преминава през университет, след това практикува известно време това, което е учил. Дори и да има отлична диплома неговата придобивка е само ред от нули

– Как така?

– Този ред нули ще приеме власт и сила, ако пред тях се постави нещо, което има значение, – Антон се опита да подскаже на сина си.

– И как се избира и слага … това значещо нещо? – Драган напълно се обърка.

– Когато човек се отдаде на Христос и посвети всичките си достижения на Него, всяко негово завоевание придобива висока стойност.

Колкото повече един индивид обича, почита и слуша Бога, толкова повече знае и е ценен за останалите. Ако нямаш Господа, ще имаш множество провали в живота си. Независимо от това колко са големи знанията ти, твоето падения , ако си без Христос, ще са многобройни.

„Страх от Господа е начало на мъдростта“.

Беше прекрасна вечер. Мартин и Славка излязоха на разходка. И двамата бяха изненадани от красотата, която ги заобикаляше.

Това бе една от онези ясни зимни вечери, когато сиянието на луната и звездите очароваха и спират дъха.

Славка протегна ръка напред и възторжено каза:

– Марти, виж това! Не е ли прекрасно?!

Мартин повдигна глава нагоре, усмихна се и нежно каза:

– Красиво е, защото е сътворено от моя Татко!

Славка трепна:

– Татко …

– Мислиш, че се държа доста фамилиарно с Бога? – попита Мартин.

– Може би …. , – малко неуверено потвърди Славка.

– Това не противоречи на Библията, – убеден в своята правота каза Мартин. – В Новия завет за обозначаване на бащата се използва гръцката дума „Авва“. По-точен превод за нея би била думата „татко“. Тази дума обозначава близост. Говори за отношения, които се развиват благодарение на многото време, което сме прекарали заедно.

– Искаш да кажеш, че баща и татко са различни понятия? – Славка погледна изпитателно Мартин.

– Когато бях малко дете човекът, който ме отгледа, понякога бе „баща“, а друг път „татко“.

– Интересно, – поклати глава Славка, – кога се появяваш тази разлика?

– Когато правехме нещо заедно, което ми бе приятно, той бе за мен „татко“, например, когато ловяхме риба. Но когато ми казваше да направя нещо и от мен се очакваше моментално послушание, той бе „баща“.

Бог е такъв. Той е наш Баща и Татко. Понякога трябва да бъдем много сериозни дори делови спрямо Него. А друг път можем да се чувстваме съвсем безгрижни. Но и в двата случая, ако общувате с Бога достатъчно, за да Го познавате, ви гарантирам, че ще искате да сте близо до Него през цялото време.

Въпреки прогнозите на синоптиците за топло време, заваля дългоочакваният сняг. Наоколо се стелеше безмълвна снежна белота.

Ана бе само на пет години. Тя беше потънала в топлото си кожухче, а плетената и шапка почти закриваше лицето ѝ. Само закачливите ѝ очи с цвят на небе, весело надничаха от там.

Тя бе хванала ръката на майка си и крачеше с нея към колата.

Бе Рождество и двете бързаха да се приберат за празника у дома.

Минаха покрай човек, който бе седнал на част от стар и скъсан кашон, който бе покрит с мръсотия и боклуци, които ярко изпъкваха на снега. Мъжът бе впил поглед в ръцете си и дялкаше нещо съсредоточено.

Малкото момиче спря и се загледа в този човек. Забеляза, че мъжът дооформяше от парче дърво красив кон. Ана затаи дъх.

Изведнъж мъжът вдигна глава, усмихна се на детето и му подаде кончето.

Ана бе изумена ….. и попита:

– Сигурен ли сте?

Мъжът се усмихна и кимна.

Нима малкото момиченце трябваше да се откаже от тази  ценна  за този човек вещ, въпреки че не бе направило нищо за този дар, нито го бе заслужило по някакъв начин?

Това е и Рождество за нас. Без да сме заслужили или направили каквото и да е, Бог ни подари Сина си, Който понесе наказанието за греховете ни, за да имаме вечен живот.

Дядо Стефан повика внука си Кольо и му предложи:

– Хайде да отидем да насадим това ябълково дръвче. Днес го купих от пазара. Ще ми помогнеш ли?

– Разбира се, дядо, – възторжено възкликна момчето.

Двамата отидоха в градината. Старецът изкопа една дълбока дупка. Напълни я със смес от пръст и тор. Кольо постави дръвчето в нея и докато дядо му запълваше дупката, той държеше ябълката изправена. След това го поляха.

Когато свършиха, дядо Стефан започна тихо да се моли:

– Господи, опази нашата ябълка от всякакви напасти и болести. Нека да порасте голяма и да даде много плод за радост на внука ми и неговите деца, които ще се родят в бъдеще.

Кольо изненадан погледна възрастния човек:

– Дядо, защо се молиш на Бог за ябълката? Нима не е достатъчно, че я посадихме поляхме и добре наторихме около нея?

Старецът се засмя и погали внука си по главата.

– Ще пораснеш, Кольо и сам ще разбереш, че дървото и децата не растат без молитва. Твоите родители полагат много грижи и труд, но и се молят за теб. Човек е като птица с две крила. Душата му лети нагоре, когато тези криле с широк размах неуморно я подкрепят.

– Какви са тези крила? – попита Кольо. – Никога не съм ги виждал.

– Това са трудът и молитвата, – отговори старецът.

Петър бе ревностен християнин. Хората имат коли, църкви, … а той само един кон.

Ще попитате:

– За какво му е този кон?

За да разберете добре това, трябва да уточня нещата.

Територията, която обикаляше Петър, за да проповядва и призовава хората към покаяние, бе хълмиста. Пътища нямаше. Човек може да върви доста време без да срещне никого по баирите.

С кон също не бе леко, но Петър при трудните терени слизаше от животното и го водеше за юлара. Конят бе благодарен, защото из каменистите места можеше да си счупи краката.

Петър трябваше да преминава през дерета, гори и трудно проходими храсталаци, но това не пречеше на работата му. Беше вечно усмихнат, готов да обяснява: Кой е Исус Христос и какво Той е направил за нас хората?

От дългите преходи и малките почивки Петър бе отслабнал и често изглеждаше изтощен.

Веднъж бе гост на един едър и як мъж. В махалата му викаха Горан Пенкин. Той бе отраснал без баща, но баирите добре му се бяха отразили. Плещите му бяха като гранитни скали, а за юмруците му да не говорим ……

Горан погледна слабичкия Петър, усмихна се и попита:

– Хубаво говориш и добри неща казваш, но защо толкова се различаваш от коня си?

Гостът с учудване погледна домакина.

– Виж, – засмя се Горан, – твоя кон е красив и охранен, а ти си слаб, кокалест и изпосталял.

– Аха, – додаде Петър и реши да се пошегува с грамадния мъж. – Ами работата е там, Горане, че аз се грижа за коня си и го храня, пък за мен бдят вярващите от тази хълмиста област.