Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.

Младежите бяха оклюмали глави. Отново не им провървяха. Натупаха ги и то с голяма разлика. Утре ще им се смеят всички.

Те знаеха, че бяха се изправили пред по-силен отбор, но все пак се решиха. А сега си ближеха раните след загубата.

– Живот без риск не е интересен, – отбеляза Захари.

– Е, ако можеш да предвидиш нещата, това донякъде създава известно удобство, – подчерта Жеко.

– Когато човек се движи и израства не търси комфорта, защото ако се потопи в него, изпада в хибернация, – добави Сава.

– Един атлет натоварва доста мускулите си, – намеси се и Пламен. – В противен случай те не стават гъвкави, не откликват на по-голямо натоварване и бързо се уморяват.

– Същото става и с душата ни, – наблегна Захари. – Ако ѝ създадем комфорт, ставаме емоционално и духовно негодни за каквото и да е.

– Свързването, любовта и преследването на мечтите изискват риск и енергия, – въздъхна дълбоко Крум.

– Сега изпитваме известна болка и разочарование, – махна с ръка Стоян, – но това е по-добрата алтернатива от самотата, скуката и безмълвното отчаяние, които съпътстват живот без риск.

– Човек трябва да рискува, защото там е плодът, – тържествуващо възкликна Стойко.

Всички се засмяха и им олекна на душата.

Мартин обичаше да мисли и разсъждава върху всяка информация, която достигаше до него.

Той не винаги успяваше да отговори на въпросите, които се пораждаха, когато сериозно се замисляше върху казаното, прочетеното или наблюдаваното. За това обикновено се обръщаше към баща си.

Днес той го попита:

– Татко, какво означава да водиш живот подобен на Исус?

– Такъв живот никой не може да живее със собствени сили. За това е необходимо да опознаваш Създателя си в лична връзка с Него.

– Общуването с Бога има голямо значение за човека. В това не съм се съмнявал никога, – категорично заяви Мартин.

– Човек е създаден да ходи и говори с Бога, да Го обича и да Му се покорява, да слуша и да се учи от Него, да прослава и да се радва на Святото Му име.

– Така е, – съгласи се Мартин.

Насърчен баща му продължи:

– Исус определи смисълът на съществуването ни, когато се молеше: „Това е вечен живот: да познаят Тебе, единствения истински Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил“.

Познаването на Бог в лична и постоянна връзка с него е най-доброто човешко преживяване.

Мартин подкрепи баща си в молитва, която двамата отправиха малко след това към Създателя си.

Опознай Бога и открий истинския смисъл на живота си.

Бяха настанали неспокойни дни за Григор. Той постоянно се сблъскваше с несправедливости в живота си, но това бе прекалено много за преглъщане.

Усетила мислите му Завистта се завъртя край него. Започна да го измъчва с измамния си шепот:

– Виж, те нямат твоите заслуги, но имат привилегии и притежават това, което ти нямаш…….

Григор бе лишен от мира в сърцето си.

Вместо да се радва на успехите на другите, той стана подозрителен и за най-малкото нещо негодуваше. Допълнително се вбесяваше и се ядосваше.

Един ден неговият приятел Димчо го посъветва:

– Щеше да си много по-добре, ако бе доволен от това, което ти дава Бог. Радвай се с тези, които се радват…..

Григор само кривеше физиономия и пръхтеше от злоба.

– Чуй, – продължаваше Димчо, – ако си зрял, ти ще имаш способност да оценяваш другия, който е по-надарен от теб. Ръкопляскай му и се радвай с него.

– Ти нищо не разбираш, – фучеше раздразнен Григор. – Това вътрешно ме изгаря ….

– Подобно на отмъщението, завистта е като злокачествено заболяване, – въздъхна съчувствено приятелят му. – Това си състояние трябва да представиш на Лекарят на твоята душа. Само Той може със скалпела си да задълбае надълбоко и да изреже злокачественото образование.

– Не, не …. Това не е за мен, – ръкомахаше нервно Григор.

– Ако игнорираш завистта , тя може да се превърне в неизлечимо заболяване на душата ти, – предупреди го Димчо. – Покани Бог още днес да я отреже и да те раздели завинаги от нея.

Колкото и да нервничеше Григор осъзнаваше, че ако допусне завистта да се развие докрай в него, тя ще го погълне, подобно на бавнорастящ рак …..

Хубавото е, че имаше изход, както за нашия герой, така и за други попаднали под робството на завистта.

Единственото, което трябва да се направи в случая е следното. Човек трябва да се обърне към великия Лекар, своя Създател.

Живееше някога някой си Иван. Викаха му Ненаситния, защото всичко му бе малко и все не му достигаше нещо.

Всеки ден той си повтаряше:

– Ще спестя само още една хилядарка и ще се отпусна да си поживея.

Желанието му се изпълни. След време имаше малко повече от хилядарка.

Внезапно в него се зароди недоволство:

– Само толкова?! Поне още хиляда и повече няма да поискам.

Мина време получи своите хиляда, но и този път не се спря.

Всеки път си казваше:

– Само още хиляда и ….

Най- накрая спести последните хиляда и умря. Цялото му спестено богатство бе пропиляно от други.

Дядо Слави, славещ се с мъдростта си в селото след смъртта на Иван каза:

– Суетен човек беше Иван. Вместо да увеличава богатството си, трябваше да се стреми да намали страстта си към уголемяването му.

Бедността се характеризира не с нямане на богатство, а с увеличаване на ненаситността към него.