Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……

Бедна вдовица, изтощена от болест, излязла през пролетта на двора, да прекопае градината си. Тя била останала без сили и лопатата падала от ръцете ѝ.

От там минал богат човек. Той видял вдовицата и съчувствено ѝ казал:

– Бог да ти помага!

И доволен от доброто, което казал, си отишъл.

След час по улицата минал друг човек с кльощав кон. Той спрял и видял вдовицата. Влязъл в двора ѝ и мълчаливо изорал градината ѝ.

Калина усещаше люшкането на кола. Нещо мокро и лепкаво се стичаше по ръцете и краката ѝ. Главата я болеше.

Изведнъж си спомни какво точно се беше случило. Лентата я отнасяше към резеца на машината. Тя успя само да извика и след това всичко потъна в тъмнина …..

„Навярно са ме изтеглили преди машината да ме нареже на парчета, – помисли си Калина. – Дали са отрязани някои от крайниците ми? Ще умра ли? … Имам толкова недовършени неща“

Спомни си как бе казала на приятелката си преди няколко дни:

– Не смятам, че животът ми има кой знае какво значение. Християнка съм от 15 години, но не съм постигнала много. Не мога да посоча човек, на когото да съм повлияла.

– Говориш глупости, – беше реагирала веднага приятелката ѝ. – Кой носи храна на нуждаещите се всяка седмица? Ами брошурите, които раздаваш на различни хора?

– Но това не са толкова важни неща, – бе отвърнала Калина. – Това е съвсем малко и нищожно ….

Болеше я за дъщеря ѝ, която се бе отклонила от вярата. Когато беше малка я водеше на църква, но после се събра с лоши приятели и отхвърли Бога. Съпругът ѝ отдаден на бизнеса, също се бе отклонил от Бога.

Тя не можеше да им въздейства, а сега навярно умираше.

„Господи, не искам дъщеря ми и съпругът ми да погинат, – зашепна тихо Калина.- Ако се решил да ме прибереш, помогни им да се върнат отново при теб …“

Тя отново загуби съзнание. Край нея тичаха хора в бели престилки и се опитваха да я върнат към живота ……

Хари докосна рамото на Здравко и той веднага отвори очи. Погледна часовника си. Наближаваше десет часа. Лъчите на слънцето мудно се показваха зад облаците, но времето бе приятно.

– Доктор Симов има вече резултати от тестовете, – каза Хари. – Мисля, че трябва да ги чуеш.

– Открихте ли с какво биологичното оръжие е действано?  – попита Здравко и се изправи.

– Да, – каза малко нервно Хари. – Вярно е, че това са предварителни тестове, но това, което са открили е обезпокояващо. Изправени сме срещу много опасно нещо.

– Бактерия ли е или вирус?

– Нито едно от двете. Активните агенти в онези съдове, които открихме, са приони. Знаеш ли нещо за тях?

– Много малко, – каза Здравко. – Мисля, че ги смятаха за причинители на  болестта „луда крава“.

– Да, но освен нея съществуват и много други, – въздъхна Хари. – Прионите са слабо изучени. Знае се, че са съставени изцяло от белтък. Общото между всички болести причинени от приони е, че имат гибелен край. Тези които сме намерили действат още по-катастрофално, последствията им са убийствени. Доктор Симов каза, че до сега не е виждал такава форма.

– И с какво е по-различен този прион?- попита нетърпеливо Здравко.

– Начинът, по който действа е доста коварен. Напада само онези протеини, които свързват клетките в човешкото тяло. Те са безвредни за животните. Доктор Симов е изпробвал агента срещу мишки и плъхове, но те са останали невредими, а човешките протеини са атакувани яростно.

– Какво точно става, когато тези приони  нападнат човека? – полюбопитствува Здравко.

– Те разрушават протеините и тъй като няма какво да държи клетките те се пръскат.

– Нищо ли не остава от човешкото тяло? – подскочи изумен Здравко.

– Единствено скелета остава незасегнат, защото костната тъкан е минерализирана.

Здравко си спомни за пилота на самолета, който бе крещял по микрофона:

– Ние се топим …..

Те не бяха се разтопили, а просто се бяха разпаднали. По-късно бяха открили само костите им, които се въргаляха край останките от самолета. .

Дуайт Муди говори за три вида вяра в Исус Христос.

Вяра с борба. Това е вяра, при която човек с хаотични движения се мъчи да изплува.

Вяра, при която човек се вкопчва. При нея човек със всички сили се държи за борда на лодката.

Непоколебима вяра. Тогава човек си седи спокойно в лодката и може уверено и безопасно да протегне ръка за помощ на потъващите.

Забележете, че при всеки един от тези хора има вяра и всеки един от тях знае, че лодката е единствената му надежда. Но само един е спокоен във вярата си.

Това е вярата, към която Бог ни призовава. Но докато стигнем до нея понякога ние минаваме през първите две.

Накрая осъзнаваме, че трябва да влезем в лодката и да викаме към Бога от все сърце.

Тогава Спасителят милостиво ще ни протегне ръка с думите: „Елате при Мен ….. и аз ще ви успокоя“.