В един от щатите на САЩ има закон, който строго забранява да се прави определено престъпление.

Всеки който наруши забраната трябва да бъде хвърлен в тъмница.

Независимо от строгостта на полицаите и съдиите, нито един престъпник извършил това престъпление, не е бил наказан до сега.

Какво е това престъпление?

Сега е ваш ред да размърдате малко мозъците си. Има неща, които човек не бива изобщо да прави, на това се е позовал и този закон.

Можем да го наречем „престъпление срещу себе си“.

Навярно вече сте се досетили.

Отговор:отовтсйибуомас е оненарбаз онтюлосба.

В продължение на много години Георги и Станислава водеха ожесточени битки. Колкото повече бяха заедно, толкова повече противоречия възникваха между тях. Богатството и славата не направиха живота им по-лек.
Те толкова често се караха, че не можеха да си представят един спокоен живот, в който да бъдат заедно. Бяха стигнали почти до развод.

Георги беше в командировка и ѝ се обади по телефона. Отново се скараха. Той се почувства гневен, безсилен и самотен.

Разбра, че повече не може да издържа така и се обърна към Бога. Това не беше молитва. През цялото време крещеше срещу Бога:

– Този брак е грешка. Повече не мога да живея така. Мразя разводите, но съвместният ни живот със Станислава е истинско мъчение за мен. Объркан съм. Не мога да разбера защо ни е толкова трудно със нея да бъдем заедно. Зная, че тя е добър човек, аз също не съм лош, но защо не върви между нас? Защо съм се оженил за жена, чийто характер не подхожда за мен? Защо тя не иска да се промени?

Най-накрая останал без глас и душевно разбит Георги седна на пода и се разплака.

Изведнъж от мрака на отчаянието дойде разбирането: „Ти не можеш да я промениш, можеш да измениш само себе си“.

На другия ден Георги бе посрещнат от една студена жена, която не го удостои дори с поглед.

Когато лежаха един до друг вечерта, Георги разбра какво трябва да направи.

На сутринта той стана и попита Станислава:

– Как да направя денят ти по-хубав?

Станислава го изгледа сърдито:

– Какво?

– Какво да направя, за да стане денят по-хубав за теб?

– Никак, – отряза го Станислава. – А защо ме питаш?

– Защото искам да направя денят да бъде хубав за теб.

Станислава го погледна иронично:

– Искаш нещо да направиш? Отлично, тогава измий кухнята.

– Добре, – кимна с глава Георги.

Тя го проследи изненадано, но той наистина отиде в кухнята и се залови за работа.

На другата сутрин Георги пак я попита:

– Какво да направя, за да бъде денят ти по-радостен?

– Отивай си в гаража.

Георги въздъхна. Той разбра, че жена му каза така, за да го подразни, но вместо това той каза:

– Добре.

През следващите два часа Георги чистеше и подреждаше гаража.

– Как да те направя щастлива този ден? – попита Георги съпругата си на следващата сутрин.

– Нищо, – каза тя. – Нищо не можеш да направиш. Моля те прекрати със всичко това.

– Не мога да престана, – каза Георги. – Дадох дума, че ще направя всичко възможно дните ти да бъдат най-хубавите.

– Защо правиш това? – попита Станислава.

– Ти си ми скъпа и нашият брак също.

И всяка сутрин, Георги ставаше и я питаше едно и също:
– Как да направя денят ти по-добър?

По средата на втората седмица стана чудо. При въпроса на Георги, очите на Станислава се напълниха със сълзи и тя се разплака. Когато се успокои, каза:
– Престани да ми задаваш този въпрос всеки ден. Проблемът не е в теб, а в мен. Знам, че е трудно да се живее с мен. Не разбирам, защо до сега не си си тръгнал, а остана с мен?

Георги леко хвана брадичката ѝ и я повдигна внимателно нагоре.

– Защото те обичам. Как да направя деня ти по-щастлив?

– Аз трябва да те питам за това.

– Може би, но не сега. Искам да се променя, – каза твърдо Георги. – Трябва да знаеш, че ти означаваш много за мен.

Светлана положи главата си на гърдите му и каза:

– Прости ми, че се държах така ужасно.

– Аз те обичам.

– И аз те обичам. Как да направя денят ти по-хубав? – Станислава го погледна ласкаво. – Може би трябва да бъдем заедно известно време, само ти и аз.

Георги се усмихна:

– И аз бих искал това.

Отношенията им се измениха. Кавгите престанаха. Стената между тях рухна. Те започнаха да си говорят открито един на друг. Стремяха се да си доставят повече радост.

Те вече не се караха, защото никой от тях не искаше да нарани другия.

Отзвукът от примитивния канибализъм можем да видим всеки ден.

Ако погледнем околните и анализираме поведението им, то винаги ще се намери човек, който изпитва удоволствие да клюкарства за другите. И това са хора, които са образовани и възприемат себе си като морални.

Съвременните медии  по всякакъв начин подкрепят нашите не съвсем културни стремежи. Словесното „изяждане“ се демонстрира всеки ден по телевизията, усмихвани се от страниците на „жълтите“ вестници и списания. Интернет е всеобщ ресторант, където се извиват и трошат кости, без някой да се стесняват от начина си на изразяване, нямайки страх от наказание.

„Добрите стари времена“, когато се клюкарстваше в къщи и на работното място, не са отменени.

Чистото преследване неподхождащо на всеки сътрудник в колектива или на детето в класа, се изявява като всеобща омраза и враждебност към другите. Не случайно такава ситуация се описва като „изядоха го“.

Така нашите първобитни чувства пробиват не много здравия културен слой и ние продължаваме да „изяждаме“ събратята си.

За това съвременния канибализъм е не само “ мълчанието на агнетата“ и докладите за престъпленията, а и словесното унищожаване на своя ближен.

Пиня̀та или piñata е традиционен мексикански многоцветен контейнер, направен от папиемаше, картон или глина. Вътрешността ѝ се пълни с разнообразни бонбони, малки плодове, хранителни продукти или играчки.

Пинята се използва по време на фиести и тържества като рождени дни, Рождество и Великден. Тя се окачва на въже закачено на дърво, таван и др.

Целта е, пинятата да бъде ударена с пръчка от човек, на когото очи са завързани. След точния удар се събират сладкишите, плодовете, фъстъци, сладък лайм, парчета захарна тръстика или играчките от вътрешността на пинята.

Пинятите се изработват от лесно чуплив материал като слама, папиемаше, глина. Формата ѝ наподобява човешка или животинска фигура.

В последно време могат да се видят пиняти във вид на автомобили, анимационни герои или корпоративни талисмани.

Традициите, свързани с пинятата, са се разпространили в много части на света. Все по-честа тя се наблюдават в купони и тържества в южните щати на САЩ.

Тя се продава специализирани магазини за испанско говорещо население. С нея можеш да се снабдиш и от обикновен хранителен магазин.

При католическите чествания на Рождество в Мексико, пинятата се оформя като седмолъчна звезда, която представа дявола и седемте смъртни гряха.

Съдържанието ѝ символизира даровете и благословенията, които сатана е отнел от хората. Тази благодат се освобождава при поразяването на дявола с вяра, олицетворена от завързаните очи.

В Европа пинята прониква много бавно през последните две десетилетия. Единствената страна извън Северна и Южна Америка, която възприема тези традиции в честванията на своята култура, е Индия.

Николова караше практиката си в местната болница. При нея в отделението  се получи повикване на адрес, където се намираше изоставена полусрутена къща.

Местността в края на града беше блатиста и пустинна.

Когато една група от медицински работници дойде на мястото, провериха района щателно.

– В къщата не се вижда никой.

– И в двора  също.

– А в другата постройка проверихте ли?

– И там няма никой.

Но когато хората приближиха до една малка вратичка, чуха жално да вие куче.

– Навярно зад тази вратичка има някой, – предположи един от групата.

Те влязоха в неугледна стая. От картината, която се разкри пред очите им, останаха в шок.

В най-тъмния ъгъл изпод стари парцали се показа куче и ….човешка ръка. Под дрипите откриха човек на преклонна възраст. Той беше измършавял и едва дишаше.

Без да губят време, веднага го откараха в болницата. През целия път след линейката тичаше кучето на мъжа, който бяха открили.

Възрастният човек прекара много дълго време в болницата.

Кучето приютиха хората от небезразличния персонал. Те му даваха храна от кухнята.

Минаха 12 години.

Николова вече бе лекар. Веднъж тя се оказа на същата улица, където преди толкова години се намираше изоставения дом край блатото.

Посрещна я същия човек, който докараха в отделението полужив.
Той ѝ се усмихна и я покани:

– Заповядайте, да изпием по един чай.

Николова прекрачи прага на дома му и седна да си поприказват. Въпреки годините си, мъжът изглеждаше здрав и щастлив. След като поднесе чая  той ѝ разказа своята история:

– Този дом беше заключен от собственият ми син. Той здраво залости всички прозорци и врати.

– Защо го е направил? – попита изненадано Николова.

– Много просто, – каза старецът. – Щом аз умра, къщата остава свободна.

– И какво стана после?

– Моят наследник не знаеше, че за живота на баща му се грижи вярното му куче. То изкопа с лапите си дупка под дома и започна от боклука да ми носи мухлясал хляб. Това беше единствената ми храна.

– А не замръзнахте ли тогава? Тук вечерите са много хладни.

– Вярното куче лежеше до мен и ме топлеше.

– А какво стана, когато се върнахте от болницата?

– Хората ми помогнаха, кой с каквото може. Сега съм добре и се старая да забравя, че родният ми син ме остави да умра.

После мъжът на драго сърце разказваше за предаността на кучето си.
След случая, когато бе спасило своя стопанин, кучето бе живяло още 10 щастливи години.