От март до ноември 1908 г и от март до септември 1910 г. в Баиловския затвор бил задържан Сталин.

По-късно неговата килия №39 е превърната в музей.

Йосиф Сталин е бил първият, на който му се отдало да избяга от този затвор.

Второто успешно бягство са извършили 10 човека осъдени на смърт, които изкопали канал в нощта на 1 октомври 1994 г.

През 2009 г. затворът бил унищожен във връзка със установяването на площад на държавния флаг.

Беше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.

Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:

– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.

– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.

– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.

А по телефона добави:

– Сега идвам.

Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:

– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…

Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.

Иванов позвъни:

– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.

След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.

Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.

– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.

А големият звяр ги следеше и не помръдваше.

– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?

– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.

Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.

– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.

От склада майорът извади  половин крава, подаде я на Иванов и каза:

– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.

Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.

Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:

– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.

Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….

Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.

Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.

Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.

Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.

Иванов замръзна.

„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.

Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…

„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.

А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.

Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.

Във високосната 1868 г. на 29 февруари Росини за последен път празнувал своя рожден ден.

В неговия парижки апартамент бил организиран  грандиозен празник.

Някой от гостите го попитал:

– На колко години ставате,маестро?

– Нима може да ги запомни човек? Годините са като жените. Забелязваш ги, само когато ти изневерят ….

Влакът бавно се движеше на юг. Във вагон втора класа притичваше малко момченце на около четири години. То се вреше навсякъде и задава непрекъснато въпроси:

– Какво е това?

– Водата ви минерална ли е? А защо не пиете бира?

– Колко остава още до края? ….

Малчуганът пристъпи към една жена от съседното купе. Тя пие сок, от пакет, със сламка.

– Мога ли да взема сламката? – пита малчугана и уточни, – аз ги събирам.

Фъфлейки жената отговори:

– Не, тази сламка е мръсна. Не бива да събираш такива неща.

Жената доволна от себе си, си помисли: “ Размина ми се. Отървах се от настойчивите и досадни въпроси на този дребосък“.

Детето се замисли за малко, а след това каза:

– А място да я изхвърлите намерихте ли?

Всички наоколо се превиваха от смях, а жената засрамено наведе глава.

Малчуганът продължава навътре във вагона. След минута от там се чуваше бурен смях. Зад момченцето вървеше малка група от хора, които с любопитство наблюдават действията и думите на малкия.

В едно от купетата пътуваха майка с 17 годишната си дъщеря и млад мъж, който от време на време тъжно поглежда момичето и венчалния пръстена на ръката си, като същевременно тежко въздишаше.

Малчуганът видя пръстена и каза възмутено:

– Чичковците не носят пръстени.

Хората наоколо затаиха дъх. Младият човек се изчерви ….

Изведнъж момичето погледна младежа и каза:

– Понякога и чичковците носят, но не за дълго.

Хората възторжено приеха думите ѝ, а младежът се изчерви още повече ….

Момченцето посочи с пръст пръстена и зададе следващия си въпрос:

– Той може ли да се сваля?

В настъпилата тишина се усещаше напрежение.

Младежът вдигна глава погледна девойката и със съкрушен глас каза:

– По принцип да …. Но тогава е още по-тежък, отколкото когато се слага.

Хората завикаха възторжено:

– Браво! Добре го каза ….

След това на малчугана дадоха шоколад, а на младежа наляха бира.

Кога стигнаха, никой не забеляза, пътят бе изминат неусетно.

Психолози и социолози са доказали, че колкото един човек е по-благодарен, толкова е по-щастлив.

Ако искате да имате здрави взаимоотношения с някого, започнете да му благодарите.

Ще бъдете много щастливи и ще се наслаждавате на взаимоотношенията си с хората, ако развивате навика да им благодарите.

Апостол Павел казва: “ Благодаря на моя Бог всеки път, когато си спомням за вас“.

Тази проста истина е в основата на добрите взаимоотношения.

Каква е първата мисъл за хората в живота ви? За твърде много от нас, тя може да бъде такава: „Какво трябва да направят, за мен? До какви проблеми стигнахме? Какво е нужно, за да се поправят?“

Но Павел ни показва по различен начин. Първата му мисъл за приятелите бе благодарност. И това е моделът, който трябва да следваме, ако искаме връзки ни да заздравяват и отношенията ни да останат добри.

Ето едно предизвикателството: Колкото по-дълго познаваме някой, толкова по-вероятно е да се съсредоточим върху грешките му и лоши му времена, вместо на щастливите епизоди от живота му и на неговите успехи.

Ето защо е необходимо усилие от наша страна, за да изберем да благодарим на хората в живота си.

Когато ние развиваме навика да благодарим на Бог за хората около нас, че бъдем щастливи и ще имаме трайни и вечни добри взаимоотношения.