Соробан (算盤)  е уникална японска система за смятане, която е възникнала в Япония през 15-16 в. преди новата ера. Прародителят на японския Соробан е древноримското устройство Абак, използвано за броене през 5 век.

Соробан е дървено сметало с нечетен брой вертикални спици, където всяка е цифра. Често цифрите са 13, но могат да бъдат и повече, което дава възможност да се работи и с много големи числа и дори да се представят няколко числа на едно сметало.

На всяка спица има 5 кокалчета, където четирите, които се намират по-ниско се наричат „земни“ и представляват една единица. А горното, отделено от долните с дървена рамка е „небесна“ и е равна на пет „земни“.

Соробан широко се използва за обучение при смятане в началното училище в съвременна Япония. Някой смятат, че този метод има редица предимства в сравнение с традиционното обучение на хартия и с калкулатор.
Използващите при смятане Соробан, развиват творческо си мислене, тренират бързина на реакциите при изчисляване на големи числа на ум. Тази уникална японска система осигурява хармонично развитие на интелекта на японците като цяло.

Уил Роджърс описва ситуация, при която при преместването на елементи от едно множество в друго увеличава средното значение на двете.

Това може да изглежда парадоксално, но всичко си идва на мястото, когато се представят две групи от числа, където всеки елемент от първото множество е по-голям от елемент във второто множество.

Името на парадокса възниква от приписаната на комика Уил Роджърс шега за това, че жителите на Оклахома, които се преместват в Калифорния, увеличава средната интелигентност на двата щата.

Повторение на тази фраза е направена от министър-председателя на Нова Зеландия Робърт Малдон за новозеландците, емигриращи в Австралия.

Веднъж един учител решил да провери своите ученици. Той дал на всички лист хартия и ги помолил да му кажат колко е дълга залата, в която се намирали.

Почти всички записали закръглени числа: например „15 метра“. Някои от тях добавили „приблизително“.

– Никой не е отговорил правилно, – казал учителят.

– А какъв трябва да бъде отговорът? – попитали учениците.

– Правилният отговор е: „Не зная“.

Септември е деветия месец, но името му идва от латинската дума „септем“, която означава „седем“.

По подобен начин са дадени имената на октомври, ноември, декември, които произлизат от латинските числа 8,9 и 10.

Знае се, че в  Древен Рим годината е започвала на първи март, а имената на месеците съответствали на поредния номер.

И когато Юлий Цезар премества началото на годината на първи януари, месеците не били преименувани.

Слави беше добър човек, във всякакъв смисъл на думата. Въпреки че заемаше доста добра държавна позиция, той си оставаше добродушен и отзивчив човек, както със сътрудниците си, така и с останалите хора.

Наблизо до дома му се намира голям магазин на два етажа. Там всеки месец се провежда лотария. За всеки 50 лева закупени стоки от него, всеки купувача получаваше лотариен билет. Половината от билета се откъсваше и се слагаше в една кутия, а другата се прибираше в джоба.

Наградите бяха телевизор, лаптоп и мобилен телефон.

Днес излизаха резултатите от лотарията и хората проверяваха печелившите числа.

Случи се така, че билетът на Слави печелеше телевизор, но той не му беше нужен.

Тогава той реши да го обмени в магазина за други стоки. Докато обмисляше какво точно да направи, видя наблизо стояща майка на средна възраст с две деца, която проверяваше билетите си. Децата стояха тихо и очакваха с надежда.

– Мамо, – каза едното, – виж дали ни се е паднал телевизор.

Жената погледна детето, но нищо не каза. Другото я сбута нетърпеливо:

– Не печелим ли? Провери още веднъж.

Жената погледна още веднъж номерата и поклати тъжно глава.

Слави ги приближи и се направи, че гледа близкия щанд. След това се обърна към жената:

– Какво не ви ли провървя? Навярно децата искат телефони – и намигна на малчуганите.

Жената се усмихна тъжно:

– Телевизор искат. Нашият е стар и се развали, а все не можем да съберем пари за нов.

– Навярно искат да гледат мултипликационни филмчета, а? – Слави весело се усмихна на децата.

А след това прибави:

– Не трябва да се отчайвате, в живота всичко се случва.

Той извади билета от чантата си и каза:

– А ето ви още един билет, навярно сте го изпуснали. Проверявали ли сте го? – Намигна още веднъж на децата. – Успех ви желая!

А след това тръгна към вратата.

След няколко минути се чуха радостните възгласи на децата.

Борис ги чу, обърна се и се усмихна.

– Той им е нужен.

И излезе с бодра крачка от магазина.