Пленниците бяха събрани на хиподрума в Москва и на стадион „Динамо“. Преди това всеки немец беше преминал през щателна проверка. За парада в Москва взеха само здравите и можещите да се придвижват самостоятелно.
Пожарникарите донесоха вода на военноплениците, но тя бе достатъчна само да се утоли жаждата им, но не и да се умият. Те имаха доста неугледен вид, немити, без обувки, но за това пък им раздадоха подсилени дажби, овесена каша и хляб със салам.
На 17 юли в 11 часа сутринта пленниците бяха разделени на две групи. Построиха ги по звания по 20 в редица. Първата група от 42 хиляди човек премина за 2 часа и 25 минути Ленинградското шосе, улица Горки, през площа Маяковски до гарата в Курск. Сред тази група имаше 1227 пленени с офицерски и генералски звания.
Втората група същояща се от 15 хиляди човека за 4 часа и 20 минути, премина почти същия маршрут и стигна гара Канатчиково.
Колоните се охраняваха от конници с голи саби и охрана с пушки. Зад
плениците се движеха машини за поливане, които символизираха отмиването на „нациската измет“ от земята.
„Парадът“ завърши в седем часа вечерта, когато плениците бяха качени по вагони и откарани по местата, където ги държаха затворени. На четирима пленници, изоставащи от колоната беше оказана медицинска помощ.
Сред пленниците имаше колона от французи колаборационисти. Те носеха на куртките си трикольорна значка. Когато се изравниха и видяха генерал Птит, който стоеше в задната част на камиона, започнаха да викат:
– Да живее Франция, наш генерал! Ние не бяхме доброволци! Нас ни призоваха насила. Да живее Франция!
Ернест Птит не прояви към тях никакво съчувствие. Изплю се злобно и през зъби каза:
– Мерзавци! Който не е искал, той не е с нас.
По време на парада от стана на населението се чуваха скандирания:
– Смърт на Хитлер! Смърт на фашизма!
Агресивност и преки нападки срещу пленниците нямаше много, въпреки че хората бяха настроени доста злобно към пленените.

В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.

Може би това е една от най-жестоките религия, която води началото си от 13-ти век.
В северната част на Индия участниците от религиозна секта убийци залавяли в плен бели туристи и ги принесли в жертва на богинята Кали.
С течение на времето религиозния аспект очевидно е намалял и сектата все повече и повече започнала да прилича на престъпна група, а не на култ.
Движението било окончателно унищожено от британците през 19 век.

През Средновековието християнските ордени се грижели за колонии от прокажени. Наричали ги „къщите на Лазар“.
Такъв е бил Ордена на свети Лазар и остров Лазарето, разположен във Венецианската лагуна на 4 километра от Венеция.
Островът има правоъгълна форма и е застроен със старинни постройки. Името на острова идва от манастира, където рицарите на ордена на свети Лазар се грижели за болни от проказа.
Светецът Лазар е бил приет за покровител на прокажените.
В Италия името е било преобразувано в „лазарет“, което означавало медицински пункт или малка болница към войскова част по време на война или на лагер.

Сара беше обвила коленете си и безмълно се взираше в падащия мрак.  Петър седеше срещу нея и я съзерцаваше. За него тя бе най-хубавото момиче, които бе срещал през живота си. Дълги тъмни кичури коса покриваха част от ръцете ѝ, а очите ѝ блестяха като синевата на небето.

– Баща ми бе запечатал, някаква отвратителна екзекуция над месно африканско семейство с фотоапарата си, – наруши тишината Сара, – но това му струваше живота. Аз бях само да 13 години, на десетки хиляди километри от него.

– Навярно, си била разбита, – съчувствено каза Петър, – дошло ти е прекалено много.

– Баща ми беше станал легенда за това, което бе направил, – прошепна Сара.

– Нима славата може да бъде утеха за едно самотно дете? – въздъхна Петър.

– Не виждах баща си често, докато бях малка, – каза Сара, – но исках да го опозная. Нищо друго не ми оставаше, освен да тръгна по неговите стъпки. И така взех старият му апарат и започнах да правя снимки. Като резултат на това, ти видя, днес получих награда.

– Заслужаваш я напълно, – изрази подкрепата си Петър, – твоите снимки бяка най-актуални. Видя ли колко много хора се трупаха да ги разглеждат?

– Знаеш ли, – глъсът и звучеше тжно, – бих искала да е жив, да ме прегърне и да каже: „Браво! Добре си се справила!“ Спомням си, когато се връщаше в къщи, прегръщаше ме с големите си ръце. Тогава имах чувството, че ме закриля от целия свят.

– И моят баща ми липсва, той почина от рак на белите дробове, когато бях на 14 години, – наведе глава Петър.

– Остана ми само маслиненото дърво, което той посади, когато бях на 8 години, – продължи Сара.

– Странен подарък за рожден ден, – погледна я Петър.

– И аз тогава така си мислех, но след като си отиде, опойващият аромат, нахлуваше нощем през отворения прозорец. За мен беше нещо като духът му, който бдеше над мен.

– Ще ми покажеш ли това дърво? – попита Петър.

– Преместих се и много отдавна вече не спя под онзи прозорец, – махна с ръка Сара.

Петър мечтаеше да има семейство и деца. Като слушаше Сара си обещаваше, че той ще прекарва по-дълго време с децата си и те няма да страдат поради неговите отсъствия.