Жоро донесе в класа лъскав пистолет играчка. Той светеше с цветовете на дъгата и издаваше силен звук.

Това бе играчка, за която всяко дете мечтаеше.

Играчките бяха забранени в училище. С нея момчетата играеха тайно, далеч от любопитни очи.

Жоро позволи на Петър да вземе играчката със себе си у дома. Щастлив Петър я прибра в чантата си.

Той игра с играчката тихо вечерта. Не бе казал на никого за нея.

Внезапно Петър натисна спусъка. Звукът отекна в къщата.

Майка му нахлу в стаята.

– Какво правиш? Какво е това? От къде го взе?

Петър се опита да излъже, но после замълча.

Последва „сеанс на пречистване“. Всеки удар рестартираше Петър, рестартираше го за честност.

Накрая той си призна:

– Тази играчка не е моя. Жоро ми я даде до утре сутринта.

Майка му го придърпа близо към себе си и каза:

– Ако беше казала истината в началото, всичко това нямаше да е необходимо.

Думите ѝ разтърсиха Петър силно. Те подействаха повече от дисциплинирането.

Онази нощ Петър не можа да спи. Превърташе всичко в ума си отново и отново.

– Само да бях казала истината от самото начало ….

Този момент го промени завинаги.

Петър осъзна:

– Това, което е честно ни предпазва, а страхът от наказание, да не разочаровам някого или конфронтация води до лоши последствия. Ако лъжа, лъжите се умножават. Стават две, …. десет. Мрежата става твърде заплетена, за да се измъкна.

Истината може да изглежда скъпоструваща в момента, но нечестността струва много повече в дългосрочен план.

Галя вилнееше и се ядосваше. Децата ѝ съвсем не бяха малки, но отказваха да почистят след себе си.

Изтощена майката заплаши немирниците:

– Ако продължавате да пренебрегвате исканията ми, аз сама ще почистя стаите ви. Това ви го казвам за последен път.

Децата я погледнаха стреснато, но не се помръднаха.

Докато Галя сгъваше дрехите на потомството си, тя мърмореше недоволна:

– Ако трябва да вляза в стаята ви, за да подредя играчките ви и да взема мръсното ви бельо, ще бъда много разстроена. Помолих ви да го направите, докато аз правя нещо друго, но …

И тя махна с ръка.

Ядът на Галя се стопи след 47 секунди и тя се зае да почиства стаите на децата си.

Затропаха капаци на тенджери. Вратите на кухненския шкаф се отваряха. Затръшна се и хладилника.

Непокорните деца нервни и гладни поискаха да разберат:

– Защо обядът още не е готов.

Галя бе готова да им кресне, че няма сто ръце, но си замълча.

Те отново се вгледаха в нея, но промяна в действията им не настъпи.

Малко след това тя питаше едно от децата си:

– Къде си сложил чантата си?

Но то се занимаваше с телефона си и изобщо не ѝ обърна внимание.

Вместо да се разкрещи Галя се усмихна и каза на сина си:

– Ако не оставиш телефона си и не общуваш със всички останали нормално, ще ти взема нов за рождения ти ден.

Това бе нова порция шок за децата.

Не мина много време и ….

Изведнъж те осъзнаха….., нещо дълбоко в тях се събуди.

Те станаха, започнаха да чистят и да помагат на майка си.

Какъв ден!

Елена влезе в сградата набързо и почти се затича към работното си място. Ръцете и бяха препълнени с различни найлонови торбички. Бе взела всичко, нищо не бе излишно.

Тежката чанта, която бе преметнала през рамо се плъзгаше надолу. И тъй като нямаше свободна ръка, за да я вдигне, тя се спусна чак към лакътя.

Пред нея крачеше друг служител, който също бързаше.

Тежката врата се блъсна в рамката зад тях и се затвори.

– Ето това е животът ми напоследък, – промърмори тихо Елена, – забързан и натоварен. Боря се. Стремя се и какво ….? Нося повече отколкото мога и вечно се чувствам една крачка назад. Това ли Бог е отредил за мен?

Тя знаеше, че това не е вярно, но бе подтисната и разочарована.

Елена седна на стола пред бюрото си, захлупи глава върху ръцете си и безшумно се разплака.

Изведнъж познатият Глас ѝ прошепна нежно:

– Познавам те от утробата на майка ти. Докато вдъхвах живот в теб, Аз се усмихвах. Гордеех се за бъдещето, което беше пред теб. Знаех предизвикателствата, с които ще се сблъскаш, грешните решения, които ще вземеш. Очаквах сълзите на съжаление, които ще изплачеш, а също и годините, които ще пропилееш, преследвайки неща, различни от Мен. Бях с теб, когато бе изтощена, дори в страха ти.

Елена вече не плачеше, тя слушаше, а Гласът продължаваше:

– Всеки момент, всяко предизвикателство, всеки триумф, всеки провал са допринасяли, за да Ме опознаеш по-добре. Не съм те оставял сама, нито съм те изоставял. Когато се чувстваш претоварена, просто знай, че съм до теб и заедно можем повече.

Елена се усмихна и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Да бъдеш само на пет години и да попаднеш в такава неприятна ситуация.

Един ден никой не прибра от детската градина малкото момче Сяо. Възпитателката позвъни на бащата, който всеки ден го взимаше и го отвеждаше у дома.

Мъжът бе категоричен по телефона:

– Няма да дойда за момчето.

– Но, кой ще го прибере? – попита възпитателката.

– Вижте, направих ДНК – тест, който показа, че Сяо, не е мой син.

Не истинският баща на детето още сутринта бе сложил в чанта дрехи за подмяна, мобилен телефон. Бе го завел до детската градина и там го бе зарязал.

Всички в детската градина направиха разследване.

Майката на момчето не можеха да намерят дълго време, защото тя се криеше.

Намериха дядо му, но той заяви:

– Сяо не ми е нужен.

Обърнаха се още един път към неистинският баща на детето, но той остана непреклонен:

– Няма да отглеждам чуждо потомство.

Законът защитаваше този мъж. Според него той не трябва да се грижи за син, който не е от него.

Но ако майка откаже да се грижи за момчето, я чака затвор.

Ирена набързо прибра нещата в чантата си и тръгна към работата си. Краката ѝ бяха малки и тя се движеше толкова бързо, колкото те ѝ позволяваха.

Ръцете ѝ се препълниха с торбички от близкия супермаркет. В тях имаше всичко от което се нуждаеше тя и детето ѝ.

Тежката чанта се плъзна от раменете ѝ и тъй като нямаше свободна ръка да я вдигне обратно, тя се впи в лакътя ѝ.

Най-после влезе в сградата, където работеше. Пред нея на няколко крачки бързаше нейн колега.

Когато Ирена стигна до тежката вратата, тя се затръшна пред нея.

– Такъв е животът ми, – изохка напрегнато Ирена. – Загрижен, забързан и подтискащ. Боря се. Стремя се, но съм разбита. Опитвах се да нося повече отколкото мога, но изоставам. Нима Бог имаше само това за мен?

Потопена в разочарованието си, Ирена долови тих Глас:

– Познавам те от утробата на майка ти. Изваяхте грижовно с прецизност. Направих го не само поради огромната Си любов към теб, но и за определена цел. И докато вдъхвах живот в дробовете ти, усмихвах се нежно и гордо за бъдещето ти. Не осъзнаваш ли, че те направих за време като това?

Ирена притихнала слушаше, а сълзите напираха в очите ѝ.

Гласът продължи:

– Знаех за предизвикателствата, пред които щеше да се изправиш, грешните решения, които щеше да вземеш. Очаквах сълзите ти на съжаление, които щеше да изплачеш. Видях и годините, които щеше да загубиш, преследвайки неща, различни от лицето ми. Знаех ги и Съм ги използвал.

Ирена въздъхна дълбоко и призна:

– Вярно е, но като че ли всичко това не съм го забелязвала.

– Когато си мислеше, че не можеш, Аз бях там. Когато не ме чуваше, чаках, за да ме повикаш. Когато се проваляш, чувстваш се недостатъчна или пропадаше, всички тези неща се случваха, за да се научиш да разчиташ на Мен.

Ирена бе навела глава. Думите покълнаха и започнаха да изграждат нещо ново в нея.

– Запомни едно, – отбеляза Гласът, – ти не си сама. Не си изоставена. Аз съм с теб. Когато се почувстваш претоварена, просто знай, че Съм до теб и заедно можем много повече.