Уникален е проектът на архитектите от фирмата Gould Evans, който е бил реализиран в Канзас. Преди няколко години тук се е появила женска Духовна академия с малък параклис с оригинални и символични решения на фасадата.

Дизайнерите са създали невероятен проект с „дантелена“ фасада и това не е случайно. Католическата академия „St. Teresa academy“ представляваща комплекс с параклис е наречен на св. Тереза ​​- покровителка на дантелата.

Пред дизайнерите на този проект е стояла доста трудна задача: да създадат сграда съответстваща на предназначението ѝ и да „достигнат хармония“ между светския и духовен живот, посредством архитектурен дизайн.

Авторите са успели да създадат архитектурно съоръжение, напълно отразяващо основната концепция. Освен това, се създава впечатление за скромност, като се избягва показната пищност на църквата.
На някои прозорци за сигурност са инсталирани пердета и щори.

Фасадата като бяла „дантела“ и големия бял кръст издигащ се на целия комплекс, поема основния замисъл.

Дупчестата фасада има не само естетическа, но и практическа задача. Тя разсейва пряката слънчева светлина и предпазва помещението на параклиса от палещото слънце на Канзас.

Въпреки очевидната простота на сградата, нейната вътрешна украса е подчинена на лаконичност, сдържаност и елегантност относно линиите, формите и цветовете.

Преобладаващото бяло и прозрачно създава усещане за „по-голямо пространство“, за сдържаност на чувствата и емоционално освобождение.

Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Ние сме склонни да мислим за клюките, като един от „малките“ грехове. А когато Бог говори за клюките, Той ги поставя наравно с блудството и убийството.

Защо? Защото те разрушават взаимоотношенията, приятелствата, семействата и църквите.

Когато клюкарстваме се чувстваме малко по-важни, но за чужда сметка. Ние говорим за чуждите проблеми, но го правим с цел, за да покажем моралното си превъзходство, макар и да не го осъзнаваме понякога.

Това е опасно. Клюките нараняват.

Някои от вас са били дълбоко наранени от клюки и неща, които са били казани в офиса или семейството. Така се е разрушило доверие между приятели или много близки хора.

Ето какво Бог казва за случая: „. Молете се за лицето, което клюкарства за вас, така че то да може да се освободи от злото в живота си“.

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

Резанов е сериозен човек, лекар при това. Той не е религиозен.

Пациентите му не могат да го водят, както си искат. Казано е, че днес ще има пет операции и толкова. Никакви суеверни шеги не приема.

Миналата седмица един мъж го помоли:

– Докторе, сънувах тъща си. Тя почина преди пет години, но сега в съня ми каза, да отложа операцията си ….

Резанов е засмя:

– Ако вашият инфаркт се излекува на сън, аз първи ще изтичам в църквата и ще запаля свещ.

Но когато Резанов се зае с пациента и го разряза….. Погледна и не повярва на очите си. Изправи се на нокти и изтръпна:

– Как може тази умряла жена да ми изпраща по такъв странен начин ценно професионално упътване?!

Но това не беше единственият случай на Резанов, в който той се сблъскваше със суеверията.

Преди два дена дойде при него пациент и помоли притеснен:

– Докторе, моля ви нека да отложим операцията ми  само с един ден.

– Успокойте се, – започна Резанов, – операцията ви съвсем не е сложна. Бъдете мъж. Освен това има график, заангажирани са доста хора с тази операция.

– Докторе, не си мислете, че съм суеверен, – каза пациентът, – напротив аз съм материалист. Освен това по професия съм ядрен физик. Но знаете ли случи се нещо много интересно …

И мъжът разказа на докторът една малко объркана история. А ето какво се бе случило предния ден.

Вчера Николай, нека наречем така въпросния господин, имаше рожден ден.

Събраха се всички от семейството, пиха, изказваха се пожелания и поздравления.

Жената на Николай му пожела:

– Щастие, здраве и вечен живот.

Николай се засмя и възрази:

– Не искам вечен живот, след милиарди години слънцето ще изгасне. Какво ще правя сам  в пълна тъмнина?

Тогава жена му се поправи:

– Живей сто години.

Намеси се и майката на Николай:

– Сто години са малко за него. Аз самата съм вече на 88 години. Щом синът ми не иска да живее вечно, нека живее дълго и щастливо до дъжд в четвъртък.

Всички се засмяха……

Резанов гледаше с тъга мъжа пред себе си.

Пациента се почеса по главата и сподели:

– Разбирате ли ме, докторе, моята операция е насрочена в четвъртък, а дъжд вали всеки ден. Есен е. Притесних се. Тъжни мисли нахлуха в главата ми. Изведнъж при мен дойде тригодишната ми дъщеря, качи се на колената ми и тихо попита: „Татко, защо баба каза, че ти ще умреш в четвъртък?“

Можеше ли в такъв момент Резанов да откаже? Разбира се операцията бе преместена и човекът си е още жив.
Но Резанов не бе съгласен да понася повече такива суеверия …