Представете си, ние сме заспали в картината галерия на нашия Бог. Небето е Неговото платно, а човека – Неговият шедьовър.

Погледнете, ние сме обградени от произведенията на великия Майстор. Талази вълни.Огнени залези …..

Човешката душа е като едно художествено студио. Ражда се любовта. Дар на благодатта. Около нас стават чудеса във въздушното царство. Те избухват като светлинки и от тяхното докосване се разкрива душата, променят се сърца.

Но ние се прозяваме и нищо не забелязваме. Потънали сме в дълбок сън.

Трудно се носи тежестта на вчерашния ден. Една голяма чанта напълнена с тревоги, реже рамото, на което сме я преметнали. Страхът от смъртта е готов да ни счупи гръбнака, а това ни отнема радостта. Много от нас я губят в неделя, дори в църквата да седят, добре изглеждащи и порядъчни. Стараят се да не заспят като са застанали на пръсти.

Какво губим? Ние не виждаме как Бог отваря небесата, за да послуша песните ни…..

Вдигаме ли взор към небето? Заставаме ли на пръсти, протягайки ръце нагоре?

Бог ни среща със Словото Си . Време е да отворим очи и да не влачим сандъка с проблемите си.

Защо заспиваме на неделната служба? Защото дълго се въртим в кревата премисляйки тревогите и разочарованията си.

Хайде да се избавим от това тежко бреме. Нека се хванем за Словото Му и всички ние отрудени и обременени да се успокоим.

Това се случи преди четири години. Дора много добре си спомняше този ден.
Тя вървеше към фермата с един кош, а в църквата имаше опело.

Извикаха я две жени, които седяха на пейката. Дора не ги бе виждала по-рано тука. Едната бе на педесет и изглеждаше на добре обезпечен човек. Другата бе по-млада и също така стилно облечена, навярно дъщеря ѝ.

Дора ги приближи.

– Можете ли да ми кажете, кога ще свърши всичко това? – Махна с ръка по-възрастната към църквата. – Искам да си запаля свещ.

– Вие и сега можете да влезете, – каза Дора. – По време на опело това не е забранено. Те са в дясно, а вие отидете към светилника, който е от ляво. Там е свободно и никой няма да ви пречи.

– Не, няма да отидем. Ще почакаме.

– Ще трябва дълго да чакате. Опелото скоро почна.

– Няма нищо. Все още ми е рано да гледам …..смърт, гробове. Рано ми е да мисля за всичко това, – каза с раздразнение жената, а дъщеря ѝ закима в знак на съгласие.

В църквата имаше опело на момче. Двама мъже изнесоха майка му, която бе изпаднала в безсъзнание.

Дора си спомни думите на баща си: „Живей всеки ден, сякаш той е последния“.

И тя отиде при жената и дъщеря ѝ и им говори, че никой не знае кога ще дойде денят му, но човек трябва да бъде готов за него …..

Мина цяла година. Дора влезе в църквата и там завари младо момиче, което ѝ се усмихна.

– Дойдох да запаля една свещ, – това беше дъщерята на онази жена, „за която смъртта, гробовете, бяха неща , за които е много рано да мисли…“

– Как е майка ви? – попита Дора.

– Тя почина преди един месец. Инсулт. Щяхме да пътуваме  на екскурзия в Европа, но…

– Много съжалявам, – каза Дора.

А в главата ѝ започна да се върти като досадна муха мисълта: “ Твърде рано е да мисля за всичко това…“

Според преданията Лука бил сирийски лекар от Антиохия, който придружавал Павел в някои от неговите пътувания.

Лука преразказвал предания за Исус на източното крайбрежие на Средиземно море, от Антиохия до Кесария.

Той имал много добро мнение за бедността. Лука през целия си живот живял без имущество. Общините го хранили и обличали.

Извикан бил в общините на апостол Павел в Гърция, за да узнаят повече от него за Христос. Там той умрял на 84 години.

Главната особеност на Евангелието на Лука е, че то е написана като биография.

В същото време Лука подчертава, че Исус идва от Бога, защото в древни биографии на гръцките мъже непременно се говори за произхода на някой бог.

Денят на Лука, както и на останалите три автора на Евангелията, се отбелязват от Православната и римокатолическата , а също и от някои протестантски църкви.

В селска църква, свещеникът в началото на богослужението излизал на подиума отварял Библията, където му попадне и четял първото нещо, което се набиело на очите му. След това църквата се молела.

Веднъж в неделя той работел в обора и му оставало много малко време до службата.

Той бързо изтичал до дома си, набързо облякъл дрехите си и се втурнал към църквата.

Само защото вече закъснявал,  той неуспял да изми лицето си, а косата му приличала на птиче гнездо.

Свещеникът се изкачи на подиума, на случаен принцип отново отворил Библията и прочете на глас:

– Не бойте се, аз съм ….

Малко момче се оказало в църква, която била построена в чест на падналите войници.

На стената на църквата имало множество барелефи в памет на загиналите войни.

Момчето попитало свещеника:

– Какво е написано там?

– Е, синко, това е в памет на загиналите по служба …

Момчето погледнало уплашено свещеника и попитало:

– На сутрешната или на вечерната …