Валеше ненатрапчиво, но обилно и мокреше неспасяемо. Драгой и Стойчо се бяха скрили под стряхата на една къща  с доста голям перваз и оживено разговаряха върху това, което бяха чули и преживели преди малко в групата.

– Представяш ли си как хората са се изумили, когато са видели това, което Исус е направил за Лазар, – възторжено каза Драгой.

– Не намираш ли за доста странно, че вместо да Го наобиколят и да Го молят да ги изцели, освободи или друго нещо, от което се нуждаят, присъстващите там просто са започнали да му се покланят? – попита Стойчо.

– Те бяха възхитени от това, което бяха видели, – очите на Драгой искряха от вълнение. – Какво друго можеха да направят, освен да Го почетат.

– Ако беше тогава сред тях, каква щеше да бъде твоята реакция? – заинтересува се Стойчо.

– Не знам, – смутено отговори Драгой, – но си представям мнозина застанали с гръб към Него, вдигнали високо мобилните си телефони, готови да направят перфектната снимка, докато Той преминава с Лазар край тях. А след това със задоволство да я публикуват в акаунта си. „Забележете, ние видяхме Исус!“

– А след това ще отварят неколкократно страницата, за да видят кой е харесал срещата им с Исус, – добави Стойчо, като се усмихна.

– А дали Той ще хареса това, че сме го отбелязали в публикациите си?! – попита притеснено на свой ред Драгой.

– В нашия Интернет хаос сме изгубили същността на Исус, – тъжно констатира Стойчо.

– Нашата култура ни е натрапила достатъчно силно, че в живота, дори в взаимоотношенията ни с Исус, в центъра стоим ние, – наблегна с немалко болка Драгой.

– Но онези хора бяха разбрали, че Исус бе в центъра, – въодушевено добави Стойчо.

– „Осанна“ е форма на възхвала, въпреки че се е използвала като призив за помощ. Нека, докато пеем „Осанна“, мислим не за това, от което Бог трябва да ни спаси, а да бъде молитвена благодарност за всички предишни случаи, в които Той ни е спасявал, – заключи Драгой.

Може би щяха още дълго да говорят, но дъждът бе спрял и двамата се упътиха към домовете си.

Беше студен януарски ден. Тони гледаше телевизия, разположил се удобно във фотьойла. Той беше само на 12 години, но бе много любознателен и го интересуваха всички събития, които ставаха в света и у нас.

Екранът показваше бездомни хора част, от които ровеха в контейнерите. Телата им бяха покрити с дрипи. Студът и гладът бяха дали отпечатък върху лицата им.

Пред всичката тази мъка сърцето на малкото момче трепна.

– Трябва да се направи нещо за тези хора, – каза си Тони.

Той грабна едно одеяло и дрехи, които майка му бе отделила като малки за баща му и нея и ги напъха в една голяма чанта. След това се обади на родителите си:

– Отивам до центъра на града.

– Какво ще правиш там? – попита баща му.

– Какво има в тази чанта? Къде ще я носиш? – обади се и майка му.

– Тези неща ни са в повече, но могат да послужат на тези, които живеят на улицата, – отговори Тони.

– Но там е опасно, – разтрепери се майка му. – Ами ако ти направят нещо лошо?!

– Добре си решил, сине, – подкрепи го баща му. – За тези хора малцина се сещат.

На Тони не му трябваше някой да го поощрява и без това бе решил да помогне с каквото може. Той грабна чантата и изскочи навън.

Не беше нужно да отиде много далече, за да види нещастниците, които бе съзрял от екрана. Тази безлика маса се намираше на няколко преки от дома му.

Тони се почувства много щастлив, когато видя радостното лице на бездомника, на когото даде одеялото. След това бързо се отърва от нещата, което носеше в чантата.

Това бе първата среща лице в лице на малкото момче с бездомниците.

Когато се прибра, Тони седна пред компютъра си и изля цялата си болка, която бе изпитал, при вида на бездомните хора по улиците, които бе видял по телевизията.

Скоро той бе подкрепен и започнаха да се събират необходими вещи за едно сносно съществуване, които веднага бяха раздадени на мизерстващите хора по улиците.

Бе организиран и приют в една изоставена сграда, където служеха предимно доброволци от различни възрасти.

Нека всеки от нас си отвори ушите, за да чуе виковете за помощ около себе си. Облечете се с милосърдие.

Снегът бавно се стелеше по земята, а всичко наоколо тънеше в тишина. Безброй звезди искряха на небето.

В малкото село сгушило се в диплите на планината издайнически си проправяха път нагоре димни къдели, които сочеха, че тук има работливи стопани, греещи се край запалените в къщи печки.

Дядо Живко и внука му Милен се грееха край камината и тихо разговаряха.

– Търсенето на истината не е почасова работа, – каза старецът. – За да я откриеш ти трябва всичко, с което разполагаш.

– Как всичко? Колко пъти в детската градина, а и сега в училище са ми казвали: „Това е истината“. И аз съм я възприемал веднага.

– Мъдреците от изток, които пристигнаха в Ерусалим, ни учат точно на това, – каза дядо Живко. – Те са изминали дълъг път, за да намерят Истината.

– Истината? – поклати глава учудено Милен. – Че каква е тази толкова важна истина?

– Исус се е родил във Витлеем, – започна разказа си старецът. – Малко селище, което се е намирало на 10 км от Ерусалим. По онова време Ерусалим е бил духовният център на света. Всеки един от главните религиозни лидери е бил в него, но никой от тях не е търсел Исус. Само хора от много далече, мъдреци от напълно различна култура, са дошли да Го видят.

– Исус ли е истината, която са търсели? – попита внукът.

– Правилно каза, – старецът потупа с ръка рамото на Милен. – Исус е пътя, истината и живота.

– Дядо, но тогава всички останали са пренебрегнали нещо много важно!

– Така е, – съгласи се дядо Живко. – Цар Ирод е пропуснал бебето Исус. Същото са направили и търговците, които са минавали от там. Ти също би могъл да пропуснеш Исус, дори и да стои пред теб, ако не Го търсиш.

– Но мъдреците са Го дирили.

– Те са пътували четири-пет месеца сред палещата горещина на пустинята, за да намерят Исус. Били са готови да направят всичко, което е необходимо, за да Го открият.

– Това е било много мъдро от тяхна страна, – подчерта Милен.

– Така и ние трябва да правим, – усмихна се дядо Живко. – Необходимо е да загърбим всичко, което имаме, за да Му се поклоним.

– Когато имаш правилните подбуди да търсиш Исус, – възкликна възторжено Милен, – нима ще ни спрат удобствата или примамливите прищявки и влечения?!

Дядо Живко присви очи и изпитателно погледна внука си, след което го попита:

– Ти какво би загърбил, за да се поклониш на Исус?

Слаба червенина се разля по лицето на момчето. Милен наведе глава и забоде погледът си в пода.

– Би ли се отказал от компютърните си игри или да чатиш с приятелите си? Ще можеш ли поне един ден да не сърфираш с компютъра си из любимите си сайтове? ….

– Ще го направя, – закани се Милен.

– Заслужава си,  – каза насърчително дядо Живко.

Денят бе мрачен. Сиви облаци покриваха небето, а слънцето се опитваше да проникне между тях.

Доктор Манол Маринов не за първи път се срещаше с пациенти застрашени от рак и сърдечни заболявания.

– Доказано е, – обърна се Маринов към пациента си, – че щедростта допринася за умственото и физическото здраве.

– Искате да кажете, че има огромна полза за здравето ми ако давам? – попита слабичкият Симеонов, вперил очи с надежда в лекуващия си лекар.

– Стресът води до заболявания, – въздъхна дълбоко Маринов, – но даването може да обърне смъртоносните ефекти. Независимо дали това са пари или време, както за любим и близък човек, така и за непознат.

– Каква е вероятността това да е истина? – попита недоверчиво Симеонов.

– Възрастни хора, които са дарили на две и повече организации, имат 44% по-малко шансове да умрат в близките пет години, в сравнение на тези, които не са участвали в това.

– Чувал съм да казват, че определен вид хранене понижава кръвното налягане и забавя сърдечния ритъм, намалява стреса и снижава депресията, – сподели Симеонов.

– Щедростта стимулира центъра за възнаграждение в мозъка, изпускайки химически вещества, които укрепват имунната ни система, – подчерта Маринов.

– Искате да кажете, че не трябва да се интересувам само от себе си, а да мисля и за другите?! – замислен каза Симеонов.

– Ние дори насърчаваме хората да практикуват грижи и да инвестират в други хора, – добави Маринов.

– Това ми прилича повече на мошеничество, – реагира остро Симеонов.

– Първоначално може да ви изглежда така, – усмихна се Маринов, – но с времето човек започва да се чувства по добре. Опитайте и ще видите какъв мощен терапевтичен ефект оказва това!

– Наистина ли е така или по този начин само успокоявате хората? – недоверието все още имаше надмощие над , смърт, Симеонов.

– Когато хората се чувстват безпомощни и безполезни, чрез даване намират нова цел и придобиват различни ценности от досегашните. Стремейки се да помагат на хората, те живеят по-дълго и по-здравословно, – каза накрая Маринов.

Симеонов не бе напълно убеден, но реши да опита. Нямаше какво да губи, защото смъртта вече му се бе озъбила.

Утрото се пробуди. Беше доста хладно. Една старицата, останала вдовица, наметна плаща си и стисна в дланта си две дребните монети.

– Ако побързам, – каза си тя, – ще се добера до женския двор преди да нахълта тълпата.

Но когато възрастната жена приближи храма, дворът вече беше изпълнен с богати благородници.

Тя се вмъкна почти незабелязано зад няколко важни особи, чийто монети звънтяха в чантите им.  Отделни гласове обърнаха внимание на тяхното присъствие.

Едри монети  почнаха да падат в съкровищницата. Звънът на златото накараха доста глави да се обърнат и одобрително да кимнат.

– Това е за похвала!

– Колко благородни люде!

– Колко са богобоязливи!

Старицата боязливо се огледа и приближи. Прокара пръсти по ръба на съкровищницата и вътре паднаха две монети. Погледът  и действието ѝ  бяха забелязани от един млад евреин, който седеше срещу съкровищницата.  Когато видя какво направи възрастната жена, той повика приятелите си, за да я видят добре.

Жената усети, че ще стане център на внимание и се огледа страхливо наоколо. Тя търсеше място къде да се скрие. Притесняваше се, че ще ѝ се присмеят за малкото монети, които бе пуснала.

Младият евреин ѝ се усмихна окуражително, а след това каза на приятелите си:

– Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата. Защото те всички пуснаха от излишъка си, а тя от немотията си даде всичко що имаше, целия си имот.