Станислав от известно време наблюдаваше сина си. Бе забелязал стремежа му всичко да изпълнява идеално.

Един ден той не се стърпя и се обърна към него:

– Петре, думата „перфектен“ винаги ми е звучала злокобно и подвеждащо.

– Нека не бъде перфекционизъм, а да кажем желание за съвършенство, – заяви примирено Петър.

– И все пак, – продължи настойчиво Станислав, – независимо как ще го наречеш, според мен е сериозно психологическо заболяване, което спира хората да поемат необходимите рискове.

– Татко, – засмя се Петър, – не си ли се замислял по-точно за значението на тази дума?

Станислава тръсна уморено глава и погледна изненадано сина си:

– Не разбирам какво имаш предвид ….

– Да кажем, – Петър спря, а след това смело продължи, – представи си я като дума изразяваща зрял, изпълнен или поточно цялостен човешки индивид. За целта е необходимо, просто да освободим място за растеж и така да станем достатъчно зрели.

– Мислиш ли, че ако спазваш дадени правила, можеш да станеш съвършен? – попита предизвикателно Станислав.

Петър се замисли. Той си имаше свой принцип в това отношение: Когато нямаш готови отговори по дадени въпроси, по-добре е да замълчиш, за да обмислиш нещата, както трябва.

След кратък размисъл Петър вдигна глава и сподели мислите си:

– За да бъдеш цялостен, готов да даваш и да получаваш от другите, …. просто трябва да пуснеш това, което затваря сърцето ти за общение.

– Днес всеки от нас има свое обяснение за съвършенство, – наблегна Станислава. – Това могат да бъдат притежания или навици, към които се придържаме, но това е един безполезен опит, с които се опитваме да контролираме нещата.

– И тогава какво трябва да правим, предприемем или приемем за верен критерий?

– Цялостно изграждане, растеж и израстване са възможни единствено в Господа.

– В това си напълно прав. Съгласен съм, че само в Него човек може да се осъществи в цялата си пълнота.

Август бе циничния Цезар, който поиска преброяване с цел още по-голямо увеличение на данъците.

По това време между хиляди хора тръгнали към родните си места, за да се преброят, се движеше една млада двойка. Нейният път бележеше осемдесет мили на юг от Назарет. Целта ѝ бе Витлеем.

Никой не се интересуваше от тези двама млади. Освен това жената бе бременна.

Но какво би могло да бъде по-важно от решението на Цезар в Рим или заповедите на неговата марионетка Ирод в Юдея?

Август бе пионка в Божията ръка, просто дребна част от изпълняващото се пророчество.

Докато Рим се опитваше да прави история, Бог пристигна. Светът дори не го забеляза. Той пренебрегна Младенеца.

Както и тогава, нашето време е изпълнено с отчаяние, което отвлича вниманието от голямата картина.

Политическите, икономическите и духовните кризи от първи век поставиха началото на „пълнотата на времето“. . . така че днес, в нашите отчаяни времена, нашият Бог тъче Своя суверенен гоблен, за да изпълни Своята божествена воля.

Времената наистина са трудни, но те никога не изненадват Бог. Той все още е суверен. Той все още е на трона.

Политическа корупция, религиозен компромис, икономически кризи… – те винаги ще бъдат на първа страница.

Но трябва да помним, че нашият Бог работи всеки ден. Неговата снимка едва ли ще се появява, но пръстовите му отпечатъци са навсякъде по земята и между хората.

Той обещава да използва нашите несигурни времена, за да изпълни Своите по-големи и по-добри цели по целия свят и в нашия живот.

Живот, в който няма дисциплина, е напълно безотговорен. Има определени граници наложени от етична и морална гледна точка, какво можем да правим и какво не е желателно да вършим. Целта им е да бъдем в безопасност.

Симо беше млад човек, за който дисциплината бе нещо нежелателно и затормозяващо.

Той заявяваше на всеки:

– Много е вълнуващо да живееш на ръба.

– Такава репутация ли ти харесва? – го питаха обикновено.

– Да, такъв съм си, – потвърждаваше Симо – Аз живея на ръба, а така няма да имам никаква възможност да сбъркам.

Един ден чичо Стоил се опита да обори тази невъздържаност у Симо:

– Магистралите имат ограничителни линии, една в средата и по една от двете ѝ страни. Тези линии ни осигуряват безопасност, докато караме колите си. Ако пресечем линията от едната страна ще отидем в канавката. Ако пресечем средната линия, може да срещнем друга кола и да предизвикаме катастрофа. Нима отхвърляш такива ограничения?

– Защо трябва винаги да се съобразявам с това, особено ако няма други коли? – насмешливо попита Симо.

– Колкото и странно да ти звучи, границите и правилата са, за да бъдем всички спокойни. А тези, които ги нарушават не стигат далече.

– Е, чак пък толкова, – усмихна се самодоволно Симо.

– Някой път и теб може да те застигне нещо лошо. Не бъди вироглав.

Симо махна с ръка и отмина.

Денят се очертаваше скучен и бездеен.

– Какво може да прави човек в такова горещо време, особено ако си на 78 години? – зададе си въпрос Елена.

Погледа ѝ бе привлечен от две тинейджърки. Те оживено размахваха ръце и се усмихваха глупаво една на друга.

Елена ги приближи, засмя се притеснено и попита:

– Извинете, май ви прекъснах. Като остарее човек бърка и се намесва, където не му е работата. За какво си говорехте?

– За брака, – отговори Ана.

– О, – възкликна Елен, сякаш ставаше въпрос за нещо, което я интересуваше много.

Юлия за да охлади ентусиазмът ѝ а попита:

– Как се казва вашият мъж ви? От колко години сте женени?

Елена сбърчи нос и започна да пресмята, накрая заяви:

– С Крум сме били женени винаги. Така се случва като остарееш. Изчезва времето, преди другият да го е имало.

– Това много ми харесва, – призна си Юлия. – Как се справяте? Живели сте толкова дълго заедно….

– Борим се …. – повдигна вежди Елена.

– Не звучи никак романтично, – намръщи се Ана.

Елена им намигна хитро:

– Трябва да се изслушвате. Е, не през цялото време, защото тогава трудно ще си прощавате.

– С Ана умеем да се сдобряваме, – заклати глава Юлия. – Понякога се караме нарочно. Уф, …….. вече и аз не знам.

Елена погледна брачната си халка и замислено отбеляза:

– След като се влюбихме с Крум се уговорихме как да се караме. Той каза, че първоначалното влюбване приключва и хората започват да се карат. Това става независимо дали искат или не. Тогава решихме, че колкото и да сме ядосани, няма да казваме нещо, с което бихме наранили другия. И няма да спорим с цел непременно да спечелим, защото след това нито един брак не оцелява.

– И всичко това ви е помогнало? – попита Юлия.

– Не знам, – призна си Елена.

– Как така? – Ана ококори очи.

– Влюбването ни така и не приключи, – Елена виновно наведе глава.

След всичко казано, Ана и Юлия не можеха, да не харесат Елена.

Роза се люлееше на любимия си стол в кухнята при баба си. При честите си посещения тя много време прекарваше в него кръстосала крака, но не оставаше безучастна към това, което ставаше край нея.

Дори, когато се прибереше в града при родителите си, тя си мечтаеше, отново да се върне там.

Обстановката в бабината кухня бе разнолика, но същевременно една и съща.

Едва забележимата пара безшумно се процеждаше под похлупака на тенджерата върху печката. А през това време баба ѝ пържеше, режеше, осоляваше и какво ли още не.

Ръцете ѝ бързо се движеха. От тях се очакваше да сътворят нещо неописуемо вкусно.

През цялото време старицата не млъкваше. Разказваше и споделяше нещата, които бе преживяла или ѝ се бяха случили през деня. Тя беше необикновена жена. Зареждаше се от прекараното време с хората.

Баба Рени много обичаше внучката си. Това прекрасно приятелство между двете ги доближаваше все по-близко една до друга. Така става с хората, които много се обичат.

По същия начин, когато отворим Библията, сме на най-доброто място, където можем да поседим заедно с Бог. Неговото огромно сърце изпълнено с любов към нас ни очаква с нетърпение. Той жадува за разговор с нас.

Когато останем насаме с Него, мъдростта на Писанието, неговите мисли и цели се разкриват все по-ясно.

Този, който общува с Господа, не може да остане същия.