Всеки радикализъм е формира от ограниченото мислене. Фанатизмът е религия без любов. Не случайно в Писанието на тази опасност е отделено много внимание.

В известното послание на апостол Павел до коринтяните се казва:

„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува“.

Радикалните вярващи свеждат религията до голо учение без духовно съдържание. Те превръщат вярата във фанатично изпълнение на набор от правила и ритуали, изгубвайки истинският смисъл на християнството.

Именно това пробужда агресията. В борбата с това трябва да е мобилизират всички ресурси.

Бащата на Фридрих Енгелс бил ревностен поддръжник на пиетизма, религиозно движение в лютеранството.

В училищната характеристика на Фридрих пише, че гимназистът Енгелс се е отличавал с „религиозност, чисто сърце, благонравие и други привлекателни добродетели“.

На 16 години той е написал стиховете:

Слез, о Божий Син, Христос,
Чакам те в долината на сълзите,
О, отнеси всички беди!

Между 18 и 20 години Фридрих изминава пътя от вярващ към много четящ юноша. Първоначално се е стремял да изтълкува догмите на религията по рационалистичен начин, а след това става поддръжник на „религията на сърцето“. Става убеден атеист и рационалист, вярващ само в науката и разума.

За него „божествено може да се счита само това, което може да издържи на критиката на разума“.

След това религията за Енгелс, особено християнството става един от главните врагове, които пречат на човечеството да бъде щастливо.

През четвърти век християнството било проповядвано в Египет.

Един млад човек, който току що бил приел Господа за свой Спасител, потърсил известният Макарий. Когато го открил го попитал:

– Какво означава да си мъртъв и погребан с Христос?

– Сине мой, – отговорил Макарий, – спомняш ли си нашият добър брат, който скоро почина и го погребахме? Иди на гроба му и му кажи всичките лоши неща, които си чул за него. Кажи му, че ние се радваме, че той е умря. Благодарни сме, че сме се избавили от него. Иди кажи всичко това и чуй какво ще ти отговори той.

Младежът отишъл и направил така, както му било поръчано и се върнал.

– Какво каза нашият брат? – попитал Макарий

– Какво може да каже, нали е мъртъв.

– Иди, сине мой, пак и му кажи всичко хубаво, което си чул за него. Колко свят е бил. Каква голяма работа е свършил за църквата и как тя е зависела от него. След това ела и ми кажи, какво ти е отговорил братът.

Младежът отишъл и казал много добри неща и похвали за мъртвия. След това се върнал и казал на Макарий:

– Той нищо не отговаря. Мъртъв е и погребан.

– Сега ти вече знаеш, сине мой, какво означава да бъдеш умрял с Христа. Похвалата и обвиненията са еднакво безсмислени за този, който е умрял и погребан с Христос.

„Христос, като биде възкресен от мъртвите, не умира вече; смъртта няма вече власт над Него. Защото, смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги; а животът, който живее, живее го за Бога. Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса“.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“

Четох скоро за един съдебен процес.  Историята  ще накара всеки да се замисли относно това в какво вярва и как действа според вярата си.

Това се случило в края на миналия век. Едно селско момче отивало на училище в града, след великденска ваканция. Носело със себе си малко пари, храна и десетина яйца. По пътя момчето било убито и ограбено.

Убиецът бил заловен. Парите били похарчени, храната била изядена, но яйцата били непокътнати.

Следователят попитал убиеца:

– А защо не си изял яйцата?

– Как бих могъл да ги изям, този ден се постеше, – отговорил убиецът.

Колко страшно звучи всичко това.

Какво е всъщност постът? Само ритуал, без вяра? Въпросът има практическо значение, тъй като на убиеца му е било разкрито част от християнството, но не и истината.

Тези, които са го учили на християнство са прецедили комара, но са глътнали камилата.

Църквата и учението ѝ не трябва да се възприемат повърхностно. Действията на човека трябва да бъдат израз на това, което е в сърцето му.