Злото подучило Отчаянието:

– Иди при Радостта и я предизвикай така, че повече да не бъде щастлива, а после заедно ще ѝ се присмиваме.

– Да, тя не трябва да е толкова весела и доволна от всичко, – съгласило се Отчаянието.

След което отишло при Радостта и казало:

– Радост, хайде да започнем заедно да се отчайваме!

Радостта се усмихнала:

– Добре, само че имам едно условие. Ще се отчайваме заедно ако намериш повод за това, докато си в моя дом.

Отчаянието започнало да търси повод за униние. И не търсило дълго. Погледнало през прозореца и намерило, след което казало:

– Навън вали и е студено – и започнало да трепери, за да подкрепи думите си.

– Какво от това? – казала Радостта. – Дъждът е Божия милост, това означава, че ще има добре реколта.

– Да, но този дъжд вали вече втора седмица. Така че можем да останем и без реколта, – замърморило Отчаянието.

– Бог е милостив! – Радостта не остави да бъде подведена. – Той ще ни изпрати слънце. Няма да ни остави така и ще ни осигури храна. А ние трябва да бъдем още по-внимателни с това, което имаме.

– Какво толкова имаме? – с болка вдигна ръце Отчаянието. – Наоколо само бедност и нищета ….

– Това не е беда! – възкликна Радостта. – В студ и глад има бедност, но Бог скоро ще си спомни за нас!

– Ти какво само повтаряш: „Бог….. Бог“, – разсърди се Отчаянието. – За всяка болка и мъка нямаш ли друг отговор?

– Бог е тук – и Радостта посочила сърцето си, – а ако не ти хареса ето вратата.

Отчаянието разбрало, че не може нищо да направи, за това навело печално глава и напуснало дома на Радостта.

Маргарита получи за рождения си ден странна порода куче, но тя го хареса веднага.

За нея нямаше значение, че изглеждаше малко чудновато. Дори не се притесни от това, че брат ѝ я дразнеше, като се подиграваше на животното:

– Нима това е куче?

– Виж, колко е миличко, – прегръщаше го ентусиазирано момичето.

През ваканцията Маргарита реши да посети баба си с новата си придобивка.

Влакът беше почти празен, така че момичето и кучето пътуваха сами в едно купе.

На Маргарита ѝ се наложи да посети тоалетната, но тя не се обезпокой много за малкия си приятел.

– Купето е празно, – каза си тя. – Ще притворя плътно вратата. Прозорецът е затворен. Къде може да избяга?

Но когато се върна, кучето го нямаше. Прерови цялото купе, но не го откри никъде. Беше готова да се разплаче.

Едва тогава забеляза малък отвор в стената към съседното купе.

– Там е избягало, – временно се успокои Маргарита.

Тя отиде до вратата на съседното купе, потропа, но никой не отговори.

Тогава Маргарита отвори вратата и пред нея се разкри чудна картинка.

На малката масичка до прозореца бе сложена печена кокошка. От едната страна страна беше кучето на Маргарита, което звучно дъвчеше парче от кокошката, а от другата седеше шокираният собственик на това прекрасно лакомство.

– Мога ли да си взема кучето, – попита Маргарита.

Изведнъж мъжът излезе от шока и погледна момичето. В очите му се четеше ужас. Мъжът попита шепнешком:

– Какво е това? Наистина ли е куче?

Представете си, че седите във купе. Около вас няма никой. Изваждате печената кокошка от чантата си и започвате да се храните. И изведнъж от стената излиза странно същество и започва да ръфа от храната ви …

Вие как бихте реагирали? Особено ако не знаете, че това е някаква странна порода куче.

Маргарита се извини:

– Съжалявам за безпокойството, което ви причинихме с моето куче.

– Няма нищо, – смънка мъжът.

Но след като излезе момичето със странното куче, мъжът дълго гледаше ту отворът, от където се бе появило кучето, ту наръфаната кокошка, преди да продължи закуската си.

Хубаво е да се пътува, особено на места, които човек никога не е видял с очите си.

Трифон Загоров получи уникалната възможност да посети интересни според него места с автобус.

По време на едно от спиранията Трифон се насочи към едно уютно кафене, което привлече погледа му.

В менюто на заведението имаше вкусни супи, с пикантни подправки и всякакви съблазнителни ястия. Само при четенето на предлаганите яденета Загоров усещаше аромата и вкусът им, при което стомахът му се обаждаше като разкрибуцана стара цигулка.

Загоров веднага си поръча:

– Една супа, моля – и посочи една от менюто.

– Вие от този автобус ли сте? – попита учтиво сервитьорката.

Трифон кимна с глава.

– Да.

– Тогава супа няма.

– А ориз със къри сос? – попита отчаян Загоров.

– Не. Ако сте от този автобус, можете да поръчате само сандвичи.

– Но защо? – попита изненадан Трифон.

– Цяла сутрин приготвях вкусни ястия, а на вас ви остават около десетина минути, за да ги опитате.

– Шофьорът ни даде за почивка от 20 минути, – уточни Загоров.

– Не, това е недостатъчен срок. Не мога да ви позволя да ядете храна, чийто вкус не бихте могли да оцените, поради липса на време.

Работата си е работа, но тя получава импулс, когато е одобрена. Похвалата е един вид насърчение за човека, независимо  от това, какво работи той.

Човешкият индивид се чувства удовлетворен , когато е доставил радост и задоволство на околните.

Празникът си е празник. На него всеки очаква да получи желания подарък. Малките деца с нетърпение очакват белобрадия старец с червен кожух и голяма шапка, който носи голям чувал на гърба си.

Малките ученици също възбудено очакват Новогодишния празник.

Днес Таня Славова, дългогодишна учителка, научила много деца да пишат и четат, каза на учениците си:

– Знам, че сте нетърпеливи да видите какво ще ви донесе белобрадия старец. А вие написахте ли му вече писмо с желанията си?

Някои от децата поклатиха отрицателно глава, а други ентусиазирано заподскачаха по чиновете си:

– Хайде да му напишем, – предложи Симо.

– Добре, – съгласи се Славова.

Децата не дочакаха ново подканяне. Всеки от тях откъсна лист от тетрадката си и хвана бързо химикалката. Някой мислеха дълго, втренчили невиждащ поглед пред себе си, а други бързо и със замах написаха желанията си на листа.

Учителката прибра листовете и обеща:

– Ще ги изпратя по пощата. Вярвам, че навреме ще стигнат и подаръците ви ще дойдат за празника.

Децата с одобрителни възгласи напуснаха стаята.

Славова разтвори листовете с посланията и се зачете в тях. Ситен почерк с добре подредено букви, строени като войници, привлече вниманието ѝ.

Там пишеше:

„Зная, че си добър старец и даваш на всеки желаното. Аз не искам много за себе си. Моля те изпрати в дома ни храна, защото през повечето време тя липсва и аз постоянно съм гладна. Донеси ми и по-топло одеяло, защото мама не можа да купи дърва и въглища, а нощите са много студени. Бих искала да си имам и аз топка, като Катя от съседния вход. Ако това те затруднява, поради многото поръчки, поне храна и одеяло ми донеси, моля те. Ели“.

Очите на Славова се насълзиха.

– Колко е ужасно, – каза си тя, – когато децата мечтаят за неща от първа необходимост.

Тя сподели, желанието на Ели с колегите си и някои от родителите на учениците си и резултатът не закъсня.

Бяха събрани много играчки и други полезни неща, включително и топли одеяла, които бяха подарени не само на Ели, но и на други ученици, чиито семейства живееха бедно и търпяха по една или друга причина лишения.

Обикновена тиха вечер. Катя беше в кухнята и подготвяше вечерята. Тони бе в хола, пиеше бира и гледаше телевизия.

– Скъпи, – каза Катя, – трябва да поправиш вратата на хладилника. Тя не може да се затваря, а така ще се разваля храната, която поставяме в него.

Тони се ядоса:

– Да не съм майстор по ремонт на хладилници?

Малко след това Катя отново се обади:

– Скъпи, трябва да оправиш осветлението в спалнята. Там е тъмно и нищо не се вижда.

– Да ти приличам на електротехник? – изсъска Тони, без да отклони поглед от екрана на телевизора.

След няколко часа Катя с болка сподели:

– Скъпи, трябва да оправиш прозорецът, защото отзява и когато застудее няма да можем да затопляме добре стаята.

– Да не съм дърводелец?

Озлобен от всичките натяквания на жена си, Тони стана и излезе навън. Той реши да отиде до бара, като си направи сметка, че там има телевизор и ще може да погледа.

Речено сторено. Отиде в бара, настани се на една маса и си поръча бира.

Когато изгледа две предавания, Тони се почувства виновен.

– Лошо се отнесох със жена си. По-добре да се прибера в къщи и да оправя нещата.

– Влезе в дома си и забеляза, че едното крило на прозореца беше дялнато и то прилепваше плътно към дървената каса. Надникна в спалнята и усети промяна в осветлението му. Отиде в кухнята, за да си вземе една бира и му направи впечатление, че вратата на хладилника се затваря нормално.

– Мила, какво е станало? Как успя да оправиш толкова бързо нещата?

Тя го погледна с укор и обясни:

– Когато излезе, аз застанах на прозореца и се разплаках. Мина един млад мъж и ме попита: „Защо плачете? Мога ли с нещо да ви помогна?“ И аз му казах за неизправностите в дома ни. Тогава той бързо се захвана и коригира всичко. Попитах го: „С какво мога да ви се отблагодаря?“ Каза ми: „Направете ми една торта или кекс“.

– Е, изпече ли вече тортата? – попита Тони, малко притеснен.

– Да ти приличам на готвачка? – засмя се Катя и му намигна.