Захладня, независимо от това, че още нямаше сняг. Децата в училището повече се радваха на това, че излизат вече във ваканция. Сега спокойно можеха да се греят край печките, но можеш ли да ги спреш на едно място?!

Данчо и Малин крачеха увлечени в разговор, нахлупили шапки, загърнали се в топлите си якета.

– Не си ли забелязал, – спря се за момент Данчо, – че човек се впечатлява от външността? Казваме си, че този е слаб, другия дребен, а този, на когото полагаме надеждите си, макар че изглежда едър и силен се проваля.

– При Бога е по-различно, – поклати глава като някой мъдрец Малин. – Господ гледа сърцето на човек.

– Е, ако Той е с мен, няма да загубя нито една битка, – засмя се Данчо.

– Много често, когато се изправяме срещу собствените си гиганти, забравяме това, което трябва да помним, а си спомняме това, което е трябвало да забравим, – подчерта съвсем сериозно Малин.

– Какво имаш предвид? – погледна го неразбиращо Данчо.

– Ние помним нашите поражения, а забравяме победите си, – започна да обяснява Малин. – Ясно и подробно можем да разказваме за загубите си, дори използвайки най-ярките детайли, но за победите си с Бога в миналото съвсем бегло споменаваме.

– Обърнал ли си внимание, колко често хората пожелават: „Върви и нека Бог да бъде с теб“? – плесна с ръце Данчо.

– Те използват „духовни“ клишета, за да скрият празнотата в своя живот, – подчерта дебело Малин. – Такива знаят правилните думи и благочестиво звучащи изказвания, но ….

– Това, което работи за един човек, за друг не става, – припряно го прекъсна Данчо.

– Въпреки това ние поставяме нашите защитни средства на някой друг, особено ако му предстои битка, – кимна предизвикателно Малин.

– Не мога да работя добре, като нося чужда броня, – нервно размаха ръце Данчо.

– За това Бог предоставя уникални методи за единствени по рода си, неповторими личности, – тържествено отбеляза Малин.

Всички го обичаха и малки, и големи. Филип Борисов за всеки намираше утешителна дума, а попаднеше ли сред деца, за тях настъпваше истински празник.

С възрастните бе възрастен, с младежите бе младеж, а с децата бе същинско дете.

Застанеше ли Филип на амвона в малката църква на провинциалния град, всички млъкваха. Дори бебетата не плачеха, а най-малките се спираха на едно място и със отворени уста го слушаха.

Сладкодумен бе, не можеше да се отрече. Когато заговореше в църквата се усещаше силното присъствие на Божия Дух. Наричаха го „Принцът на амвона“ и това съвсем не бе случайно.

Веднъж в живота си Филип посети Витлеем. Вдъхновен от вечерния вид на древния град, написа песен за него. Тази песен стана една от най-обичаните в църквата и често я пееха.

Въпреки преклонната си възраст Филип не остави поста си на вдъхновител за стари, на средна възраст хора и младежи. Той окуражаваше изпадналите в депресия и отчаяние.

Неслизащата усмивка от лицето му предизвикваше въодушевление и ентусиазъм. Само един негов поглед и благият му хумор подобряваше настроението на хората около него.

Един ден се разнесе вестта, че Филип Борисов вече е с Господа на небето.

Когато малката Мими чу това, тя възкликна:

– О, мамо! Колко щастливи ще бъдат ангелите!

На едно от евангелизационните събрания Николай Гавраилов послужи на една жена.

Тя му бе казала:

– Помолете се за мен. Имам рак ….

По-късно същата жена свидетелства, че лекарите са установили, изчезването на рака.

Изминаха 11 месеца от тогава.

Един ден телефона на Николай иззвъня:

– Моля  ви, помолете се отново за мен. Ракът се върна отново, – обаждаше се същата жена, която бе изцерена от рак.

В съзнанието на Николай изплува един пасаж от Писанието: „Ни едно оръжие скроено против тебе не ще успее…“ и той каза на жената:

– Отворете Библията си на книгата на Исая 54 глава и прочетете началото на 17 стих.

Николай усети, че жената покри с ръка слушалката, но той ясно чу как тя шепнеше на някого:

– Къде ми е Библията?

Николай бе готов веднага да изкрещи: “ Тя няма да успее, защото няма усърдие“, но не го направи.

Разберете, дяволът работи 24 часа и търси начини как да ни спъне, за да паднем, а Исус стои на престола си по същото време и ни дава сила да противостоим на противника.

Ако искате да запазите изцерението си, нужно е повече от това да ходите в неделя на църква. Отделяйте много повече време от преди за Божието Слово.

Не можете да останете силни в Писанията, ако не четете Библията през цялата седмица. Не е достатъчно да правите това само в неделя сутринта. Въпреки това, повечето вярващи се опитват да живеят по този начин.

Ето защо днес по целия свят има хиляди църкви, пълни с новородени хора, които нямат вяра да се излекуват дори от настинка. Нямат усърдие и настойчивост.

Манол имаше трима сина Петър, Иван и Васил. Те израснаха здрави и силни мъже.

Веднъж при Манол дойдоха хората от селото. Те бяха наблюдавали тримата братя и не останаха доволни от някои техни дела. Затова попитаха баща им:

– Какво правят синовете ти? Забелязал ли си това? Какво мислиш за тях?

Манол изгледа хората и реши, че трябва по някакъв начин да защити синовете си. Все пак деца са му.

– Петър е умен, – отбеляза с гордост Манол. – До него се допитват много мъдри хора.

– Умен е, – съгласи се един старец, – но я го накарай някаква работа да свърши ….

– Може да има много ум в главата си, но Петър е мързелив, – скочи припряно една възрастна жена.

Манол вдигна безпомощно рамене и продължи:

– Иван е смел.

– Да, смел до неблагоразумност, – додаде чичо Петко.

– Е, – въздъхна тежко Манол, – Васил поне е трудолюбив и всеки от вас се е радвал на труда му.

– Трудолюбив, но завистлив, – обади се най-добрият му приятел.

– Какво да ги правя? – сведе глава пред съселяните си Манол. – Ако Петър знаеше, че умът не носи щастие на ленивия човек, Иван разбираше, че храброст без предпазливост води до смърт, а Васил усещаше, че радостта не живее заедно със завистта, нямаше да бъдете тук и да се оплаквате от тях.

Всички много уважаваха Кирил Петров. Нямаше човек в квартала, на когото да не се е притекъл на помощ. Паднал мъж или жена не отминаваше. Беше учтив и добросъвестен в работата си.

За това го бе харесала и Мария. Тя вярваше, че не би могла да намери по-добър и отзивчив човек от Кирил. Той също я хареса и двамата скоро се ожениха.

До тук беше всичко добро, което бе очаквала Мария. В началото той бе внимателен и много нежен към нея, но ….

След известен период Кирил прояви своята същност у дома си. Когато Мария го помолеше да свърши нещо, бе груб и ѝ отговаряше сърдито:

– Сега ли намери време да ме занимаваш с това? Искам да гледам мача по телевизията ….

След това трябвало да следи диспута на някакви много умни глави. А после … изведнъж реши, че е много уморен и трябва да се поразходи навън, но на това излизане, той не покани съпругата си.

Връщайки се разведрен, сядаше пред компютъра си и до късно чатеше с приятелите си. Мария въздишаше примирено, а понякога си и поплакваше.

Трябва да се отбележи, че отношението на Кирил към другите хора не бе се изменило. Той бе към тях учтив, готов да помогне, ….

Един ден докато беше в офиса си, мобилният му телефон иззвъня. Кирил го погледна, обаждаше се съпругата му. Той изсумтя недоволно:

– Пак ще иска да ходя някъде или да правя нещо …

Натисна бутона и грубо каза:

– Какво искаш пак?

От другата страна  се чу нежен женски глас:

– Не е жена ви. Аз съм Славка. Живея в съседния апартамент. Нямам телефон и жена ви ми услужи с нейния, за да ви се обадя. Можете ли да ми помогнете …..

Кирил вече не чуваше нищо. Целият се бе изчервил. А мислите му препускаха, като изплашени коне:

„Изложих се. Тази жена веднага ще разкаже на другите, колко груб съм бил по телефона. Ама и Мария е за трепане. Как може да даде телефона си на чужд човек без да ме предупреди? ….“

От този ден нататък при Кирил настъпи малка корекция. Когато видеше, че жена му се обажда, той не смееше да бъде груб и арогантен. Ами ако е услужила с телефона си на някой друг?!