Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.

В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.

Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:

– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.

Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.

– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?

– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.

На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.

Сподели терзанията си със съпруга си:

– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?

– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.

Майката на Елена често ѝ казваше:

– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.

А баща ѝ веднъж каза:

– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.

Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.

Един пътник, пътуващ на борда на кораба, видял безброй малки и големи подводни скали, с които било осеяно морето. Той се обърнал към кормчията:
– Господине, как успявате да минете сред толкова много скали? Вие навярно знаете всеки камък тук, за да го избягвате!?
– Не, – казал кормчията, – къде са камъните не знам, но знам най-дълбоките места, през които мога да прокарам кораба.
Наистина, защо му е на един пътешественик да знае всичко наоколо, за него е важно да знае добре своя път.
Християните няма да пострадат, ако не се вглеждат в „камъните“ около себе си, а знаят волята на Бога и я изпълняват.
Ако хората са нещастни, те самите са виновни за това, защото не са съгласували живота си с волята на Твореца.
Не можеш едновремено да изпълниш своите намерения и тези на Бога. Ако изпълниш своите желания, тези на Бога се оскверняват и стават ненужни.
Главната цел на християнина е да познае Божията воля и да я изпълни. Никога не се страхувайте да се предадеш на разположение на Неговата воля.

През 2011 г., бивш губернатор на Аляска, попитал Сара Пейлин, какво символизира Статуята на свободата.
Тя казала:
– За всички американци, разбира се, това е символ напомнящ ни за другите страни, защото тя ни е подарена от французите – другите страни ни предупреждават да не извършваме  грешките, които са извършили някои от тях.
За съжаление Сара Пейлин греши. Това, което тя е казала, се явява пълна противоположност на това, което всъщност е статуята на Свободата.
Между другото, точно като Сара Пейлин, много хора не знаят за връзката на статуята с робството.
Едуар де Лабуле, известен френски политик и привърженик на премахването на робството е човекът, който стои зад създаването на Статуята на свободата. Той е бил горещ привърженик на президента Линкълн, който се е борил за премахването на робството.
Статуята е била подарна на САЩ не за да напомня за грешките, както е казвала Пейлин. Тя е била подарена, за да бъде почетен празника на свободата, демокрацията и премахването на всички форми на робство. Ето защо в краката Статуята на свободата има счупена верига.
Тази верига обикновено остава невидима за туристите, тъй като тя е под дрехата на статуята, от страната на левия ѝ крак и се вижда само ако статуята се гледа от върха ѝ.

На самия връх на Айфеловата кула се намира тайна стая. Тя принадлежи на Густав Айфел, инженерът, който е създал тази кула.
През 1890 г., година след откриването на кулата, Френският писател Анри Жирар казал, че Густав Афел е бил „обект на всеобща завист“ сред жителите на Париж.
Според Жирар, тази завист не била предизвикана от славата, която придобил Густав, като създадел на кулата, нито от състоянието, което тя му донесла. Завистта била предизвикана  от стаята на върха на Айфеловата кула, която му принадлежала.
До тази стая достъп имал само Айфел. В нея били канени много важни гости на Париж. Най-знаменития от тях е бил Томас Едисон.
Според слухове, Айфел получил няколко привлекателни от финансова гледна точка оферти от хора, които искали да прекарат една нощ в тази стая.
Тази стая в продължение на много години е бил затворена, но наскоро бе открита за обществеността. Днес там се намират восъчните фигури на Айфел и Едисон. Тези фигури, които са много сходни с техните реални модели, изобразяват сцена, в която Айфел и дъщеря му Клер посрещат Едисон.
На Айфеловата кула са изписани имената на 72 учени и инженери, които са участвали в създаването ѝ.

В африканското езеро Чад се влива река Шари, която по време на пролетните и летните дъждове носи толкова много вода, че езерото се препълва. Когато водата прелее в източния край на езерото, тогава Чад изпраща излишъка от своите води на североизток, в котловината на пустинята Сахара, което прави тази котловина много плодородна.
Ако Бог препълва чашата ни с добро, радост и благословение, трябва да си спомним за хората, които се намират в котловината на мъката и бедите и да им дадем от нашите благословения.
Ние угаждаме на Бог, като вършим добро и всичко необходимо за тези, които са край нас. Истината и доброто са неразделни.
Някой попитал християнина Нистерий, приятел на Антоний:
– Какво добро да направя?
Нистерий отговорил:
– Не са ли всички дела равни? Писанието казва, че Авраам е бил гостоприемен и Бог беше с него. Илия обичаше тишината и Бог беше с него. Давид беше кротък и Бог беше с него. Така че, виж какво Бог иска за душата ти и внимавай в сърцето си.
Прави добро на приятелите си, за да те обичат още повече. Прави това и за враговете си, така че да станат някога твои приятели. Когато говориш за врага си, не забравяй, че ще дойде ден, когато той ще ти бъде приятел. Божията воля е да живеем щастливо със другите, а не взаимно да си носим притеснения и смърт.
Сърдеченото „добро утро“, любезното „лека нощ“, дума на съчувствие или утеха, насърчение или съвет, една чаша студена вода, учтивост, дружеско ръкостискане – всичко това е помощ и доброта. Там, където има хора, се появява възможност да направиш добро някому.
„И тъй, доколкото имаме случай, нека струваме добро на всички, а най-вече на своите по вяра“.