Никога не се чувствай виновен, че отстраняваш зловредните хора в живота си. Няма значение дали това са, работодател, приятел от детството или нов познат.

Не прави място на хора, които ще ти причинят болка или ще те накарат да се чувстваш малък и незначителен.

Ако човек не зачита чувствата ти, пренебрегва границите ти и продължава да те третира по ужасен начин, трябва да се махне от теб и живота ти.

Станчо след 11 години брак, абсолютно спокойно заявил на жена си:

– Подавам молба за развод и си тръгвам.

Надя изтръпна, но първата ѝ мисъл бе за децата. Синът ѝ Павел бе на пет години, а дъщеря ѝ Ана на четири.

„Ще мога ли сама да ги възпитам и да им дам усещане за семейство? – мислеше си Надя. – Като самотна майка, ще предам ли на децата си тези ценности, които ще са им необходими в живота?“

Всичкото, което тя разбираше в момента бе, че тя няма друг избор.

Почивните дни тя прекарваше с децата си. През седмицата Надя намираше време да се занимава с тях. Тримата често обсъждаха заедно въпроса: Защо  е необходимо да постъпваме правилно?

Това изискваше много време и енергия от Надя, а тя ги нямаше. Процесът на обучение не беше много лек.

Така минаха две години. На празника на майката Надя с децата си отиде на църква. Когато влязоха, на младата майка ѝ направиха впечатление красивите цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара.

По време на службата свещеникът каза:

– Да бъдеш майка е най-трудната работа в живота. Всички майки заслужават признание и награда. Нека всяко дете дойде до олтара, да вземе едно цвете и да го даде на майка си в знак на благодарност и любов.

Децата на Надя се хванаха за ръце и тръгнаха към олтара заедно с другите момичета и момчета. С децата си Надя бе преживяла много тежко време. Тя се нуждаеше много от тяхната подкрепа.
Павел и Ана дълго избираха, те не можеха да определят какво да подарят на майка си. Това ги затрудняваше сериозно.

Изведнъж се раздаде радостен вик и децата с усмивка и гордост тръгнаха към Надя и ѝ подариха растението, което бяха избрали за подарък. С него те изразиха признателността си към майка си.

Надя изненадано и с неразбиране гледаше счупеният, смачкан и болен цвят, който ѝ подаде сияещият ѝ син. Тя се почувства унижена, но прие подаръка.

Децата съзнателно бяха избрали най-малкото и болно цвете. В действителност, то бе една изсъхнала пръчка без цвят.

„След като бяха избрали именно този цвят, – каза си Надя, – трябва да намеря сили да им се усмихна“.

След като излязоха от църквата, Надя попита децата:

– Какво ви накара да направите такъв странен изборѝ? Защо ми подарихте болно и изсъхнало растение?

Тогава синът ѝ с невероятна гордост каза:

– Защото на него му трябва ти, мамо. Нужна му е твоята грижа.

Сълзи нахлуха в Надените очи. Тя прегърна децата си. Те бяха направили най-скъпия подарък в деня на майката. Тя дори не бе мечтала за токова нещо.

“ Моята тежка и всеотдайна работа не е отишла напразно, – каза си Надя. – Сега не се съмнявам, че от децата ми ще израснат достойни хора“.

Март е преходен месец, в който пролетта настъпва, а зимата не иска да си отиде.

Появява се първата зеленина и цветя. Птиците запяват новите си песни, а слънцето грее по-силно с всеки изминал ден

Приготвяме се за пролетното садене и мечтаем вече за лятната реколта. Почистваме саксиите си, приготвяме инструментите си, подготвяме почвата и правим планове каква ще бъде градината ни тази година.

Цялото това вълнение ме прехвърля в духовната ми градина И се замислям сериозно. Използвам ли всички инструменти, които могат да ми помогнат, като размишлението и четенето на Словото, молитвата?

Откривам ли нови начини да споделям вярата си с хората? Подготвям ли почвата на своя живот, за да раста във вяра?

През този месец се усеща обещанието за нов живот по-силно, чийто извор е Христос. Преобразявайки се в ново творение, към което сме призовани, възприемаме новия живот, който носи радост и надежда на самите нас и хората наоколо.

Нека всички човеци да бъдат благодатна почва, за да приемем живота, който Бог е приготвил за всеки от нас.

Чрез вложеният в нас нов живот, Бог не спира да ни преобразява!

При един мъдрец идвали ученици от всички краища на страната, за да се учат от него. При едно такова събиране на повече ученици, те хванали помежду си младеж, който крадял.

Те веднага съобщили на мъдреца и помолили престъпника да бъде прогонен. Но мъдрецът не обърнал  внимание на оплакването.

По-късно същият ученик отново бил хванат, че краде. Мъдрецът отново нищо не направил относно жалбите на останалите учащи се.

Това раздразнило учениците и те написали следното писмо:

„Ако не изгоните крадеца, ние всички без изключение ще ви напуснем“.

Когато мъдрецът прочел тези думи, той събрал всички ученици и казал:

– Вие сте мъдри хора. Вие знаете кое е лошо и кое добро. Можете да отидете, където си искате и да учите там. Но това заблудило се момче не може да различава доброто от злото. Кой ще го научи на това освен мен? Той ще остане тук, дори вие всички да си отидете.

Крадецът се разплакал. Всичките му желания да краде изчезнали.

Дядо Петър бе на 87 години. Той много обича да храни птиците и малките животни.

Един ден го посети синът му Младен. Старецът таман беше сложил храна на определените места, където идваха дивите животни, но вместо тях дойдоха десетина врани.

– С храната, която поставяш, събираш тези неприятни птици край дома си, – скара му се Младен.

Дядо Петър се усмихна топло и нежно:

– Дори и враните трябва да ядат,

В този ден Младен научи нещо важно. Той смутено наведе глава и се замисли сериозно.

– Това трябва да го прилагам, – каза си младият мъж, – когато помагам на хора, с които трудно се разбирам.

Баща му го погледна развълнувано и тихо каза:

– Лесно е да протегнеш ръка на тези, които обичаш, но знай, че всеки човек заслужава по добро отношение, любов и подкрепа.

– Да обичаш ближния си, – въздъхна Младен, – не винаги е лесно.

– Любовта ми към животните е като Божията любов към нас, – поклати глава старецът. – Тя е щедра и безусловна.

– Само Бог може да води сърцата ни така, че да отразяваме в живота си Неговата любов.

Баща и син стояха един до друг. Последните лъчи на следобедното слънце се отразяваше в грейналите им лица. Те вече не спореха, а се разбираха напълно.

– Благодаря ти, татко, за днешния урок, – каза Младен навел глава пред баща си. – Ти ми показа нагледно, какъв трябва да бъда, за да съм верен последовател на Исус. За напред ще проявявам по-голяма любов към всички хора, независимо дали са ми симпатични или не.