Топъл есенен ден. Хората шетаха по дворовете. Наближаваше зимата, за това всичко трябваше да се подготви, земята, растенията и дръвчетата за предстоящия студ.

Това бе благоприятно време да се засадят нови храсти, дръвчета и лози.

Надвечер задуха хладен вятър, който не обещаваше нищо хубаво.

Бай Марин замръкна в Гълъбово с каручката си. Беше я натоварил с вар.

Като го питаха:

– Какво караш?

Отговаряше  смутено:

– Малко вар, да измажем, за строителство, а мога част от нея и да продам.

Ще, не ще, тази нощ бай Марин трябваше да остане в Гълъбово.

– Е, утре по видело ще съм си у дома, – каза си бай Марин

И отседна в близката механа, в която даваха стаи за такива закъсали като него при смрачаване.

На сутринта всичко беше отрупано със сняг, но това не притесни хората. Още вечерта местният „метеоролог“ бай Видко като усети студения вятър рече:

– Ще осъмнем със сняг.

Бай Марин похапна и излезе навън, да види каручката си. Магарето му бе прибрано на топло в обора още снощи.

Запъхтях Марин бързо се върна в механата и извика уплашено:

– Нямам ми каручката.

Хората се стъписаха:

– Как така я няма?

– Кой ще я открадне?

– На кой му е потрябвала твоята каручка?

Станаха големи разправии.

Хората излязоха вкупом с бай Марин. Той с болка сочеше мястото, където я бе оставил вечерта.

– Ето, няма я!

Каручката наистина бе изчезнала. На мястото имаше само прясно навалял сняг.

– Че къде ще я скрие, – недоумяваше Петър. – Никакви следи няма по снега.

Обърнаха цялото село, а каручката сякаш бе потънала в дън земята.

Чак след два дена, когато се стопи снега, на мястото на каручката намериха само варта. Смаяха се.

– Как е станало това чудо? – попита Никола.

– Знаете ли какво е станало? – засмя се селския даскал Симеонов. – Каручката е изгоряла.

– Как така? – попита Гено. – Наоколо няма пепел или въглени.

– Много просто, – каза Симеонов. – Снегът е помогнал на негасената вар, да се превърне в гасена.

Много се почесаха по главите, но накрая разбраха какво искаше да им каже даскала.

– Брей, – възкликна Пенко, – много хора виждат, но малцина се замислят над видяното…..

Късно след обяд. Нощта вече докосваше с края на тъмния си воал малкия град. Опашката в супермаркета е огромна, а множество от хора са изнервени, навярно труден е бил трудовият им ден

Симона седеше на опашката и се опитваше да преодолее напрежението излъчващо се от околните.

Пред нея стоеше малко момиче, червенокосо с много лунички по лицето. То бе отправило поглед към един голям шоколад поставен на близката витрина. Малко след това погледна с болка портмонето, което държеше в ръката си.

Опашката се придвижи малко напред. Лицето на червенокосото момиче се озари и то звънна на телефона си.

– Мамо, аз съм в магазина. Тук са пуснали шоколад с намаление, навярно поредната акция. Но той струва 1 лев, а ти ми позволи да похарча само 80 стотинки. Въпреки това, мога ли да си го купя?

Явно отговорът бе отрицателен, защото момичето с болка изключи телефона си и го пъхна бързо в джоба си.

Симона изпита съжаление към това дете, за това се наведе към нея и ѝ предложи:
– Ще ти дам 20 стотинки, за да си купиш шоколада.

Червенокосото момиче я погледна с големите си сини очи и каза:

– Не, благодаря. Мама винаги казва, че трябва да живея според средствата си и да се отказвам от излишествата. Само така ще  израсна като добър човек.

„Как мъдро говори това малко момиче, – помисли си Симона. – Човек трябва да бъде внимателен и да се вслушва понякога и в децата“.

Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.

Топлият следобед предразполагаше за размисъл. Десетина юноши се възползваха от това и решиха да се съберат в създадения от тях клуб „Искам всичко да знам“.

Идеята бе на Пламен. Той обича да чете и да изнамира интересни факти за животни, растения, хора и какво ли още не.

Приятелите му Стоян, Ставри, Данаил, Кольо, Симеон, Нели, Мая, Радослав и Мария, също бяха много любознателни, за това с радост приеха идеята за създаване на този клуб.

Пламен бързо ги събра в едно от междучасията и им каза:

– Днес ще се съберем в парка, около фонтаните. Времето ще бъде хубаво и за това реших да прекараме обсъжданията на открито. Темата за днешното събиране я знаете, нали?

– Да бе, за стридите, – махна с ръка Данаил.

Цяла седмица всеки от тях бе търсил интересна информация за тези малки безвредни същества.

Когато се събраха, лицата на десетимата сияеха. Всеки очакваше да научи нещо, което не знаеше и да предложи информацията, която бе намерил.

Както винаги Пламен започна със малко встъпително слово:

– Стридите са много по-интересни, отколкото човек може да си представи. Яли са ги селяни и царе. Ценили са перлите открити в черупките им. Надявам се всеки от вас е открил нещо ценно за тези същества.

– Стридите могат да чуват, – започна Стоян. – В едно скорошно проучване учените пуснали на стридите звуци със ниска честота, като тези, които издават товарните кораби или получаващи се при техногенните експлозии и вятърните турбини.

– Интересно, – обади се Мая, – какъв ли е бил резултата?

– Стридите затворили черупките си, – продължи Стоян.

– А как ли реагират на звуци с висока честота, които издават високоскоростни катери? – попита Симеон.

– Те изобщо не ги безпокоят, – отговори Стоян. – Интересно е, че слухът им служи, за да чуят дъжда и приливите, така че да знаят кога да се размножават или да се подготвят за приемане и смилане на храна.

– Стридите са най-старото ястие, – сподели Нели. – Археолозите знаят, че един куп от черупки на стриди е доказателство, че наблизо са живели хора. Най-старите останки от стриди – купчини черупки, са датирани от 4000 г. пр. Хр. Преди хиляди години със стриди са се хранели аборигените на Северна Америка, жителите на древен Египет, Гърция, Рим, средновековна Франция и Англия, както и индийците.

– А знаете ли, че черупките на стридите са полезни за градината? – попита Ставри.

– Хайде бе? – ококори очи Мария.

– Когато черупките се разлагат, – обясни Ставри, – те изхвърлят калций в почвата, който подобрява рН и благоприятства за растежа на здрави растения.

– Стридите „участват“ в две пиеси на Шекспир, – намеси се Данаил. – В „Веселите уиндзорки“ и „Как ви харесва“. В първата звучи фразата: „Така светът за мен стрида ще стане и аз със меча си ще го отворя“. Това може да се разбира така: Ако приложите усилие, може да постигнете много.

– Това е доста интересно, – каза Симеон.

– А в „Както ви харесва“, – продължи да разказва за находката си Данаил, – е използвана не по-малко идиоматична, но също интересна фраза. “ Богатата добродетел живее, като скъперник в бедна барака, подобно на перла в гнусна стрида“.

– Стридите почистват водата, – каза Кольо. – Всеки ден една стрида филтрира около 189 литра вода. Те правят това чрез  хрилете, през които преминава водата. Така улавят хранителни вещества и водорасли, а водата напускаща стридите остава чиста.

– Стридите създават жилища за друг морски живот, – не се стърпя Симеон и побърза да сподели своето откритие. –  Когато стриди са много, те образуват рифове или легло, които от своя страна обезпечават платформа за живот на други животни, като анемониите, мидите и ракообразните.

– Последните привличат малки риби и скариди, последвани от голяма риба, – допълни Пламен.

– Натрупването на стридите, предпазват от последиците възникнали при изменението на климата, – сподели Нели. –  Рифът, състояща се от стриди, не само почиства водата и създава дом за морски живот, но и защитава брега от наводнения и ерозия. Той поглъща повече от 80% от енергията на морските вълни.

– Стридите могат да ни помогнат да не настинем, – заяви твърдо Радослав. – Те имат високо съдържание на цинк, което укрепва имунната система.

– В много части на света сега има само 1% от бившата популация на стридите, – каза Мария. – Пример за това е залива Чесапийк в Съединените щати, където някога е живяла многомилионна популация стриди.

– Търсенето на стриди в Америка е довело до унищожаването на местообитанията на мекотелите и до катастрофалния спад в броя им, – обади се Мая.

–  Лошото е, че 85% от рифовете на стридите са загубени за света, – добави Мария.

– Е, не увесвайте нос, – засмя се Пламен, – популацията на стридите може да се възстанови. Подходящо местообитание и малка помощ от стриди на исторически места, където все още се срещат, ще дадат добри резултати.

Денят преваляше и любознателните момчета и момичета побързаха да се разделят, за да се приберат навреме по домовете си.

Ден като ден. С малко слънце и много облаци. Вятър нямаше, а това обещаваше поне малко по-топло време.

Хората навели глави крачеха натоварени с проблемите на своето ежедневие.

Мартина се нуждаеше от определена сума пари, за това е насочи към най-близкия банкомат. Но там стана свидетел, на нещо доста интересно.

Възрастна жена насилваше банкомата. Той се съпротивляваше и изхвърляше негодната ѝ карта, но бабата привикнала насила да храни внуците си, натискаше с лявата си ръка картата в банкомата.

И накрая тя победи. Банкоматът погълна нежеланият пластмасов боклук и умря. Бабата се разяри и започна да удря с юмруци по металния корпус на машината, но картата не се показа, нито някакви пари.

Мартина не можеше да понесе подобна вандалщина, за това се опита да помогне на жената.

– Навярно сте вкарали някоя друга карта.

– Вчера беше тази и всичко беше наред, – отговори бабата троснато,  напълно убедена в своята правота.

Това звучеше като: „Вас не ви засяга конфликта ми с електронното чудовище, по-добре чакайте реда си и не се месете“.

Възрастната жена не бе в състояние да се вслушва в съветите на който и да е, особено пък на млад човек.

– Проверете в чантата си, може да сте се объркали и да сте вмъкнали някоя друга пластмасова подобна на нея карта, – Мартина се опита да бъде малко по-мила.

– Объркала, – възмути се бабата, – много добре знам с какво да тегля пари. Не ме учи какво да правя.

И възрастната жена продължи да налага с юмруци банкомата. Младо момиче работещо в банката, побърза да се намеси и да успокои развилнялата се жена.

– Не ми пречете, това чудовище не иска да ми даде пенсията, – крещеше разярена бабата, – дори картата ми погълна. Ако не ми дадете парите, на парчета ще направя този банкомат.

Мартина не се съмняваше, че бабата може да го направи, но тя не дочака края на войната между машината и човека, а се насочи към друг банкомата.

И без това бе загубила достатъчно много време за да наблюдава една безсмислена схватка, породена от несъобразителност и липса на благоразумие.

– Понякога дотолкова много се чувстваме прави, – каза си Мартина, – че на всяка цена искаме да победим, без да размислим и да включим главата си.