У вечно елегантния Недялко имаше вечно буден зъл дух, който бе извор на неукротима отмъстителност.

Всъщност той дойде на този свят  без покана. Беше случаен плод на онези уж случайни връзки.

Баща  му бе набит як мъж, който си бе пробил път в литературата със стихосбирка от футуристична поезия. Майка му бе жена със свободни възгледи за живота, вярваща в собствения си талант. Тя бе успяла да напише писмо до „известния“ поет.

След това той я покани на среща. Нещата между тях много бързо е завъртяха и те си създадоха свой дом, но това не отказа баща му да остава от време на време насаме с някоя от своите почитателки.

Година и половина след зачеването на Недялко връзката им се разпаднала. Всичко започна с взаимни обвинения:

– Кой е виновен за това дете?

– Да не би сама да съм го правила.

– Ако беше взела предпазни мерки, това нямаше да се случи.

Накрая след раждането на дете, те вече не можеха да се понасят.

– Писна ми от твоите изневери.

– Не съм те викал, ти сама ми се натресе.

И се разделиха.

Първоначално Недялко живееше с майка си. Тя пък напук на всичко се качи на сцената да играе, а детето го подмятаха като малко коте между свободните артисти.

Когато Недялко порасна, майка му реши:

– Време е баща му да се погрижи за него.

Но на „известния поет“ му бе спряло поетичното вдъхновение и той бе започнал да пише само критични статии и рецензии за книгите на колегите си. Тази работа не му допадаше много и той реши да замине за чужбина.

– Недялко, – каза баща му един ден, – ще те изпратя при леля Магда, далечна наша роднина. Тя ще се погрижи за теб, докато съм в чужбина.

Леля Магда бе добра жена и не се отнасяла зле с Недялко, тя продължавала да го храни дори и когато вече не идваха пари от баща му.

Но всичко преживяно в детството му намери „благоприятна почва“ в характера му. И така Недялко израснал огорчен и нещастен в живота.

С годините у него се оформи едно цинично решение:

– На никого не се доверявай. Не се съобразявай с чувствата на другите. Живей сам за себе си.

На 21 години стана журналист. Качествата, които притежаваше, с унаследените умствени способности и дарбата да изразява хапливо мислите си, го направиха успешен в тази професия.

Единственото, което желаеше Недялко в този живот бе, да натрие мутрите на мнозина, като се разрови в порочното им минало или настояще. Това бе неговото отмъщение за това, че не бе обичан.

Катя и Минчев дълго мълчаха.Години наред Минчев бе живял без истинска любов в семейството си.

Поради младежкият си егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, дъщеря му Даря малко се интересуваше от него.

Тя бе лекомислена и коравосърдечна, нещо характерно за новото поколение. Беше готова да го понася, стига да ѝ плаща разноските в училището, където с такива като нея си губеше времето, под предлог, че изучава изкуство.

Същото беше и със съпругата му Ана. Отношенията им бяха почтени, но студени. Минчев ненавиждаше мъжете, които се оплакват, че са недооценени и неразбрани. Той осъзнаваше недостатъците си и бе направил всичко, за да поддържа добри и приятелски отношения с Ана.

Но едва сега осъзнаваше, колко безжизнен, апатичен и безчувствен бе брака му. Много бързо му се бяха изпарили младежките илюзии за любовта.

Бракът за Ана отдавна бе станал не някакво изпитание, а безкрайна досада. Заедно с охлаждането помежду им у нея се увеличи егоизма ѝ.

Минчев често трябваше да търпи капризите ѝ, нейните оплаквания и цупения. Тя имаше вятърничави идеи, често ѝ липсваше всякаква логика. Ана не се интересуваше от работата на съпруга си. Избухванията и неоправдания ѝ гняв опъваха, както нейните така и неговите нерви.

„Колко различна е – си мислеше Минчев – тази млада жена“.

Катя седеше край огъня, спокойно отпуснала ръце. Тя предлагаше сърдечност и очакваше да ѝ отвърнат със същото. В нея се долавяше отзивчивост и разбирателство.

Минчев напоследък имаше неприятности в работата си и искаше да поговори с някого за това, но да говори с Ана беше невъзможно.

Той усещаше, че това влечение към Катя е  мекушавост и слабост в характера му, но не можеше да го подтисне. В него имаше копнеж за нежност и равновесие, което можеше да намери у Катя. Това бяха неща, които му липсваха толкова много.

Но Минчев знаеше едно, той бе честен човек и не би злоупотребил с доверието нито на Катя, нито на Ана. Въпреки че нещата бяха толкова непоносими за него …..

Всеки човек притежава уникални черти на характера си и особени навици, които самият той не забелязва. Въпреки това, някои от тези навици остават непонятни за околните.

През 2015 г за най-стар милиардер е приет 100 годишният Дейвид Рокфелер старши.

Той е запален колекционер на бръмбари.

През 1922 г., седем годишния Рокфелер е намерил първата си бръмбар и го е занесъл у дома, където го сложил в кутия.

Днес колекцията на Рокфелер разполага с около 90 хиляди бръмбари, които се съхраняват в отделни запечатани дървени кутии в неговата резиденция Покантико Хилс.

Стоманата е желязо преминало през голяма горещина. Почвата е скала раздробена от силното слънце и ледниците. Платното е лен преминал през измиване, разчесване, смачкване и тъкане.

Така и за човека са необходими редица събития, за да стане, какъвто трябва да бъде. Добрите свойства не се създават в разкош, а чрез страдания.

Една майка довела в дома си гърбаво момче. Тя предупредила сина си:

– Трябва да бъдеш много внимателен към новият си приятел. Не бива да му говориш за недъга му. Играй си с него и се дръж така все едно е нормално дете.

Веднъж синът казал на гърбавото момче:

– Знаеш ли какво имаш на гърба си?

Момчето се смутило и зяпнало с уста.

– Това е кутия, в която се намират твоите крила. Ще дойде ден, когато Бог ще отвори тази кутия и ти ще полетиш. Ще станеш ангел.

Ще дойде ден, когато Бог ще изясни на всеки вярващ, че основните правила, от който той се е възмущавал, са били оръдия, употребени за усъвършенстване на характера му. Те са способствали за отливането му в безупречна форма.

Тези оръдия са шлифовали  камъка, в който се превръща вярващия, за да бъде вграден в Неговото духовно здание на небесата.

Страданието служи за отлично наторяване на корените на характера ни.

В живота си понякога срещаме и жестокост.

Това лято ми подариха красиви розови цветя. Попитах:

– Какви са тези цветя?

Отговориха ми следното:
– Това са планински цветя. Те растат на скалите и около тях никъде не се вижда земя.

Тогава си спомних за Божиите цветя, растящи на камениста почва.

Помислих си, че Бог проявява изключително голяма нежност към такива цветята, които растат на скалиста почва, на трудно място.

Изпитанията в нашия живот са предназначени за изграждане, а не да ни унищожат. Несполуката може да навреди на работата на човека, но ще допринесе за промяна на характера му.

Удар нанесен външно на човек, може да се окаже благословение за неговата същност.

Ако Бог ни изпраща и допуска незгоди в живота ни, бъдете уверени, че истинската опасност, истинското нещастие е, когато можем да загубим, ако се отклоним или се възмутим.

Бог изгражда Своите най-добри войни високо в планината, където има голяма скръб и утеснения.