Зима. Сняг. Безлунна нощ. В такава можеш нацяло да замръзнеш.

Малка пухкава топка, стоеше от едната страна на кооперацията и от време на време от нея се чуваше едно жално едва разпознаваемо: „Мяу“.

Зорка мина по улицата. Тя чу жалния вопъл и не се стърпя, пресегна с ръка и улови мяукащото котенце.

Зорка бе алергична към котки, но сърцето ѝ не даде да остави на студа това малко създание.

– Миличко, – Зорка погали мъничето, – ако хазайката те види в апартамента, ще ни изгони. Няма значение,  – махна с ръка тя, – ще си намерим друг.

Зорка го занесе у дома си. Дълго го държа в дланите си. Когато котенцето се стопли и престана да трепери, вдигна очи към новата си стопанка и я погледна очакващо.

Зорка отиде в кухнята. Стопли малко мляко, дори и малко саламче му отряза. Котето изпи млякото, изяде парченцето салам и започна доволно да мърка.

Мъжът на Зорка, Павел скоро се прибра от работа. Той бе много уморен и както бе с дрехите заспа на кревата.

Зорка знаеше колко му е тежка работата, за това в нищо не го упрекна. Съблече го и го зави с одеялото. След това изключи лампата и си легна.

Пухкавият герой започна да изучава апартамента.След като привърши огледа бързо скочи при Павел в леглото и се сгуши до него.

Зорка се бе унесла, когато чу пронизителен вик. Тя веднага реагира и без да разбира какво става, скочи на крака.

– Бързо включи лампата, – каза сърдито Павел. – Хванах плъх!

Когато Зорка включи лампата, се разбра, какъв плъх бе хванал мъжът ѝ. Тя едва не падна от смях. Павел постоя няколко минути объркан, а след това силно се разсмя.

– Толкова малко, а щеше да ми изкара акъла, – Павел се заливаше от смях. – Остава при нас нали?

Павел умолително погледна жена си, тя само кимна с глава и притисна котето до гърдите си.

Учим се да живеем, т.е. да обичаме.

В утробата на майката тялото на детето се изгражда за земния живот.

Сега ние готвим душите си за вечността. Покаяние и новорождение са първите стъпки. После идва любовта към Бога и човека.

За това да не се оплакваме от трудностите. Да не роптаем против непоносимия съсед. Да не се дразним от досадния колега. Да не се ужасяваме от ужасния квартирант и дребнавата хазайка. Те са допуснати в живота ни, за да се научим истински да обичаме.

Това е задачата ни. Любовта към ближния се предхожда от усилия, които са само приготовление за това.

Исус разделя хората на спасени и погинали. не става дума за престъпление или срамен грях.

Исус ни пита: Обичате ли ближния? Блажени са любещите! Те са спасени. Горко на нелюбещите! Очаква ги гибел.

Не трябва да пропускаме ден, без да проявим любов, без да кажем блага дума. Нека вливаме радост и утеха в наранените сърца.

Не можем да вършим добро, без да обичаме, но не можем да обичаме и да не вършим добро.

В един селски хан се отбил странстващ търговец. На гърба си носел голям товар със стоки. Хазайката на хана била алчна жена. Като видяла товара му поискала да си го присвои.

Тя завела търговеца в стаята му и веднага изтичала при мъжа да се посъветва, как да вземе стоката от търговеца.

– Това може да се направи много лесно, – казал мъжът ѝ. – Трябва да вземеш от онази билка, дето расте в задния ни двор. Свари я и я смеси с вечерята му. Тази билка отнема паметта. Ако търговецът поеме част от нея, той непременно ще забрави товара си със стоките.

Жената така и направила. Отишла в задния двор, напълнила един пакет с билката и я сварила. Отварата смесила със всички ястия, които поднесла на търговеца.

Човекът се нахранил добре и нищо не забелязал, само му се завило малко свят и лицето му се зачервило. Почти веднага заспал.

На следващата сутрин той се събуди още призори с натежала глава и си тръгнал.

Жената почакала, докато търговецът напуснал хана и веднага се втурнала в стаята му, но тя се оказала празна. Хазайката огледала навсякъде, проверила всяко ъгълче, но нищо не намерила.

Ядосана тя отишла при мъжа си:

– Твоята билка нищо не струва! Напразно я варих. Търговецът си тръгна и нищо не остави.

– Не може да бъде! – възкликнал мъжът ѝ. – Който поеме от тази билка, със сигурно ще забрави нещо.

Жената отново отишла в стаята на търговеца и внимателно я изследвала, но не открила нищо.

Изведнъж та се плеснало по челото и започнала да вика:

– Забравил е! Забравил е!

Мъжът чул виковете ѝ и веднага дошъл в стаята.

– И какво от това? Какво е забравил?

– Забравил е да плати ….

Крум пристигна. Асен се бе събудил от двадесет и осем часов мъртвешки сън.

– Слава на Бога, – извика хазайката на Крум, – най-сетне някой да дойде, да го види.

И тя задърпа Асен нагоре по стълбите.

– Приятели сме, но не много близки, – каза смутено Асен. – Явно на мен се е паднала честа да бдя край леглото му.

Хазайката въздъхна облекчено.

– Боях се, че ще си отиде като куче, без да има кой да се помоли за него, освен мен и жените в църквата. Изпратих съобщение до началника в службата му, но той като разбра, че е заразно болен, отказа да дойде.

– А вас не ви ли е страх? – попита Асен.

Тя поклати глава.

– И аз като вас смятам, че това е мой дълг. Ако Бог иска да умреш, ще умреш.

Асен кимна мрачно. Той свали палтото си и попита:

– Ще мога ли да разговарям с Крум?

Хазайката го въведе в стаята и предложи:

– Да ви донеса чай.

– Не, не е необходимо, – бързо отговори Асен.

Той седна на стола до леглото. Лицето му бе загрижено, а веждите му бяха вдигната разтревожено. Асен изчака да заглъхнат стъпките на хазайката и каза:

– Не е от най-веселите милосърдни сестри, но поне е всеотдайна.

Крум само кимна с глава. Даде знак на Асен, само леко да го привдигне на възглавницата. Изненадващо за мършавия си вид Асен подхвана Крум под мишниците и с лекота го изправи.

– Да дръпна ли пердетата? – попита Асен. – Тук е тъмно като в гробница.

Крум отпи от шишето до леглото малко вода и каза:

– Недей, очите ме болят, а и нямам нужда да те виждам, познавам те добре.

– Достатъчно добре ли? – засмя се Асен. – Като си помисля само странични обстоятелства са ни събирали заедно.

Възцари се мълчание.

– Едва вчера разбрах за тежкото ти състояние, – каза Асен. – Бях в заведението, когато чух, че някакъв самотник, се е разболял тежко и никой не идвал при него. Когато излизах попитах един от сервитьорите: „Кой толкова тежко се е разболял?“ И той ми каза твоето име. Направих се, че не те познавам…

Крум се изкашля, а после каза:

– И аз бих направил същото, все пак не сме много близки и ти не би могъл да поемеш някакъв ангажимент за мен, но все пак ти благодаря, че ме посети.

– Остави сега тези приказки, – намръщи се Асен. – кажи ми от какво имаш нужда и с какво мога да ти помогна. Кой знае, утре и аз мога да падна и ако няма никой край мен, ще си отида, ей така …..

През 1806 г. една кокошка от английския град Лидс започнала да носи яйца, на които било написано: „Исус идва“.

Веста обходила цялата област и хората повярвали, че идва края на света.

После се изяснило, че хазайката на кокошката искала да разиграе хората.

Тя изписвала с киселина този надпис на черупките, а след това връщала обратно яйцата на местата им.