Тони след дълго скитане по улицата, реши да влезе в магазина. Той не бе голям магазин, но в него имаше голямо количество и разнообразни обувки за малки, големи, мъже, жени, деца, …

Тони бе бедно момче. Разкъсаните му маратонки, от които се подаваха пръстите на краката му, отдавна не бяха сваляни от краката му.

Той влезе уверено в магазина и отиде при една жена, която даваше информация за обувките на тези, които желаеха да си купят нови обувки.

– Извинете, къде могат да се купят най-евтините маратонки? – попита Тони.

Жената му посочи с ръка щанда.

Изведнъж тя спря поглед върху краката на момчето и неусетно леко изсвири с устни.

„Как може да ходи, с такива парцаливи маратонки?“ – помисли си тя.

След това се обърна към Тони, който още не бе поел към посоченото място:

– Тези обувки от първия ден на започване на училище ли ги носиш?

– Да, – плахо отговори Тони.

Момчето наведе очи, а след това продължи, сякаш се извиняваше, че маратонките му са такива:

– Ние в къщи сме четири деца. Татко почина. Мама изкарва  по малко пари, колкото да има за храна, но вечно сме гладни. Тези маратонки бяха първо на Васко, после на Диди, а сега са мои. Васко обича да играе футбол и бързо ги скъса. Те не бяха нови, но запазени. Бяха ги дали на мама за работата ѝ. После Диди ги довърши, като се правеше на барелина и стъпваше  с тях на пръсти. Сега са мои, макар и окъсани нацяло….

Когато жената го изслуша, тя му каза нежно:

– Избери си, които обувки искаш, аз ще ги платя.

Тони бе като зашеметен. Той не можеше да повярва, че такова чудо може да му се случи и то точно на него. Със зинала уста момчето гледаше великодушната жена и от страх не помръдваше, да не би чудото да се развали.

– Отиди и се избери обувки, хайде, – подкани го жената. – Но ми обещай, че ще се учиш отлично и в училище ще се държиш добре.

Момчето клатеше само глава в знак на съгласие.

Тони излезе от магазина щастлив и доволен, притискайки нежно до гърдите си кутията, в която лежаха неговите нови маратонки.

Да помагаш на хората е прекрасно. Нека не забравяме за тези около нас, които се нуждаят от нашата помощ.

Празникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.

Нивото на престъпността в Ел Салвадор все още е сред най-високите в цяла Латинска Америка. През 2015 г., процентът на убийствата в страната възлиза на 104 на 100 000 души, което е най-високият процент в света.

Ел Салвадор е най-гъстонаселената държава в Централна Америка.

Хондурас е започнал шестдневна война със Ел Салвадор. Причина за това е поражение на националния отбор на Хондурас от футболния отбор на Ел Салвадор. Те са участвали в квалификацията  за Световния шампионат по футбол. Конфликтът е станал през 1969 г.

В съвременния европейски футбол най-дългата фамилия  притежава бившия играч на националния отбор на Холандия Ян Венегор оф Хеселинк. Сега той вече не играе, защото е завършил кариерата си.

Тази фамилия се е появила през 17 век, когато са се сродили представители на две фермерски семейства – Венегорови и Хеселинкови.

Тъй като семействата са бил равни по социално положение и благоденствие, било решено да се съчетаят двете имена в едно. И не с тире, а чрез съюза „оф“, което на холандски език означава“или“.

Понякога родителите се сблъскват с факта, че децата им имат някои особености, които затрудняват общението им с връстниците им. Майката и бащата трябва да се адаптират към особените нужди на детето. Често хората отстрани не осъзнават, колко е трудно това.

На синът на Антоанета Кирил му бяха поставили диагноза невербален аутизъм още, когато е бил на две години.. Майката бе забелязала, че хората рядко се съобразяват с нуждите на Кирил.

– Те не са длъжни, – казваше си тъжно Антоанета. – Аз съм тази, която трябва да прилагам големи усилия, за да може синът ми да живее пълноценен живот.

Кирил имаше проблем при общението с връстниците си, но когато стана на седем години, той имаше същите интереси, както и те. Обичаше да играе футбол, да плува и да гледа мултипликационни филми. Единствено не можеше да посещава детските партита, където имаше много шум и бе пренаселено от хора.

Веднъж Антоанета получи следната бележка от една друга майка:

„Тимотей седи на един чин с Кирил и той постоянно говори за него. Надявам се Кирил да дойде на празника. Ще има надуваеми замъци, балони и водни пистолети. Може би за Кирил ще бъде по-удобно да дойде по-рано, когато няма да има много хора. Бих искала да знам, ще можете ли да дойдете заедно с Кирил на празника. Надявам се, че децата ще се повеселят заедно“.

Когато Антоанета прочете бележката, тя се разплака. За първи път някой друг освен нея е взел под внимание особеностите на сина ѝ и иска да му достави удоволствие.

На такава покана не може да се откаже.