Рени би се радвала, ако можеше да се роди в друга епоха. Всичкия този водовъртеж около нея и дотягаше. Тя бе едва на 21 години, но живота я отекчаваше. Ако някой я попиташе:

– Рени, какво очакваш от живота?

Тя щеше да отговори:

– Нищо, просто да умра.

Рени е очарователно момиче и тези думи съвсем не ѝ подхождаха. Вечер съзерцаваше черното небе и се питаше, защо би искала да умре, преди да види новата зора. Не че имаше склоност към самоубийство или че самото ѝ съществуване, ѝ причиняваше непоносима мъка, заради която да сложи край на живота си.

Нещата стояха много по-просто. Светът, в който ѝ се бе паднало да живее не я очароваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да открие нещо, което да я зарадва в този свят, забавлява или заинтругува. Отекчаваше до смърт, нямаше стимул, не изпитваше никакви вълнения.

Лошото беше, че никой от околните не споделяше нейното разочарование, а това я изкарваше от равновесие. Това вътрешно напрежение я изолираше, правеше я мрачна и съркастична. Това ѝ състояния я превръщаше в лудетина, която съсипваше празници и събирания на приятели и роднини. Тази ѝ чудатост не ѝ носеше нищо добро. Рени имаше чувство, че не може да се държи по друг начин.

Приятелката ѝ Десислава я предупреждаваше:

– С това си поведение си печелиш слава на свадливо и неприятно същество. Как ще се омъжиш? Като те видят такава неприветлива, ще те обявят за непрестъпна крепост.

Рени не можеше да приеме светът такъв, какъвто е. Тя искаше да употребява мозъка си така, както го прави всеки мъж. Не проявяваше никакъв интерес  към младежите, които ѝ досаждаха. Гледаше на брака като узаконена проституция. и как няма да мисли така, като бе издигнала книгата „Защита на правата на жените“ на Мери Уолстънкрафт по-високо от Библията. Тя бе завладяна от феминиската фолософия на Уолстънкрафт, която се смяташе за една от основателките на тези идеи.
Харесваше ѝ мисълта, че на жената трябва да ѝ се върне изгубеното достойство. Тя не бива да бъде смятана за слугиня на мъжа си. Рени вярваше, че интелигентноста не се измерва с големината на черепа. Тя често се шегуваше, като казваше:

– Вярно е, че главите на мъжете са са по-големи, но не защото имат повече сиво вещество, а за да носят по-голяма шапка.

От друга страна Рени осъзнаваше, че ако няма закрилата и покровителството на един мъж трябва сама да се издържа. но в дивата надпревара, конкуренция и мъжко надмощие в този свят, тя разбираше, че за да се наложи ще трябват много сили, енергия и усилия, но все пак тя беше жена. Щеше ли да издържи на всичко това, без подкрепа?

Можеше да понесе един брак, но искаше истински да се влюби в някой мъж. Тя бе убедена, че трудно ще намери мъж от този свят, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее пред рамантичния трепет, който очакваше тя.

Рени копнееше за една бурна страст, която да я разтърси, една неистова треска да изпепели душата ѝ. Ала тя мечтаеше за това за това без капка надежда.

Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири без това, което според нея, придаваше смисъл на живота ѝ? Не, в никакъв случай!

Ако това младо момиче можеше да разбере, че всяка жена би се покорила на мъж, който истински я обича и уважава, може би щеше да се отърве от феминиските идеи, които разрушават йерархия и благословенията, дадени ни от нашия Творец и Създател.

Радостта от живота…..
В нея е цялата философия на творчеството на уралския художник Леонид Павлович Баранов.
Не е нужно да търсиш щастието, а да бъдеш негов източник. Именно за това говорят героите от картините му.
Съгласете се, че за да можеш толкова проникновенно да изобразяваш хората, трябва да ги обичаш. Както личностите, така и детето, което живее във всеки един от тях.
В противен случай, художникът просто не може да избегне фалша.
Засмейте се заедно с художника!

Това е много древна китайска традиция. Тя е цяла философия. По този въпрос няма малки неща, тук всичко е важно – от характера на огъня до водата и съда. Даже мислите и разговорите по време на чайната церемония имат значение. Тази традиция се е развивала през вековете.
Първото споменаване за тази вълшебна напитка е още от преди 5000 години. В повечето случаи това са легенди. Сега е трудно да се каже кое е измислено и кое е исторически факт. Но и до днес те се  предават от поколениия на поколения.
Една от легендите гласи, че древнокитайският земеделец Шен Нун изучавал тревите и изследвал въздействието им върху себе си.Веднъж опитал непозната трева, отровил се и паднал на земата под друг неизвестен храст за него. Затваряйки очи, той усетил как капка роса се допряла до устните му, тя се била плъзнала от листата на храста над него. Почувствал облекчение и разбрал , че растението е полезно.
Така китайците започнали да събират чудодейните листа, варили чай от него и го използвали за лекарство.
Такова лекарство можели да използват само богатите. Едва  при династията на Ханг чаят станал най-распространената и достъпна напитка. От тогава започнали да се преработват и отглеждали чаени листа.
Освен това чаят засегнал и културата на нацията. На него посвещавали литературни произведения, писели му песни, изобразявали го в картините си.
Имено през този период се отнася първото пълно описание на чайната церемония и вързаната с нея традиции – „Ча цзин“ («Трактат за чая“) от известния поет през тази епоха Лу Юй.
Начинаещите, които изучават културата на чай, трябва да се запознаят с копие от трактата, защото в него са събирани и описани всички сортове чай и методи за подготовка му, чай културните традиции в различните провинции, разликата между вода от различните източници.
Лу Юй и до сега се почита в Китай като чайно божество. Статуетката му, изобразяваща го, с чаша чай в ръка стой на видно място в стаите, където се пие чай.

Макар и стара тази история е твърде странна.

Ето ги напускат източните земи увенчани като царе, загърнати в тайнственост. Преданието ги е запомнило като Мелхиор, Каспар и Валтазар. Чрез тях на интересното събитие се озовава целия свят на мъдростта, който наблюдава звездите на Халдея и слънцето на Персия.

Те търсят истинските неща. Жадни били за истината. Всъщност това била жаждата им за Бога. Те са взели своята награда, но какво точно са получили?

За да разберем това, трябва да осъзнаем, че за философията се е изпълнило неизпълнимото.

Мъдреците са търсели мъдрост, а светлината за тях е станала просветление.

Ако един си отива, то мястото му се заема от друг, но винаги има някой, който прави истинската политика, прикривайки мазните мутри на маскиращите се с привлекателни титли правителствени чиновници.
Те са прозрачни за хората. Те не са избрани, а назначени на ключови постове, в резултат на което ние за пореден път имаме ново псевдоправителство.
То функционира на основата на колегиална политическа философия или теорията на някой политик с „някакъв оттенък“ и диктаторски залитания, надяващ се някога да управлява света.