Въпреки, че не е традиционна микро нация, Християния има право да бъде в списъка на самоуправляващите се области с малочислено постоянно население.

Този град е създаден през 1971 г. на една изоставена военна база в Копенхаген от философи, мечтатели и хипита с амбицията за изграждане на едно свободно общество.

В зависимост от лицето, с което общувате, Християния е първото в света напълно функциониращо анархистко общество или район залят от заселници и наркотрафиканти.

„Градът“ заема площ по-малка от един квадратен километър, а неговите граждани плащат данъци и комунални услуги в Копенхаген.

Но в същото време жителите му твърдят, че имат свой собствен набор от закони и обществени услуги.

В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Представете си Лоренцо Великолепни. Едва ли ще можете да срещнете човек с неговия профил, волева брадичка, спокоен и покоряващ поглед.
Какъв мъж само. И как е умеел да живее! Може би точно такива трябва да бъдат мъжете днес.
Да, толкова горещи в любовта и толкова сърдечни и верни в приятелството като Лоренцо Медичи
Можел е да води научни разговори с изследователи и философи, да пише прекрасни стихове.
Бил смел в битка и умеел да защитава живота си с оръжие в ръка, когато го нападали.
Обичал красотата и направил Флоренция прекрасна, като управлявал с твърда ръка този непокорен град.
Но изглежда такива хора се раждат само в Ренесанса.
Не че искам да кажа нещо лошо за съвремените мъже, но като ли че те не са толкова великолепни като него.
Тази сурова присъда може да причини болка на някого. Друг може да изпита внезапно състрадание към съвремените мъже. Но все пак те си имат своите добри страни.
Е, не бива да забравяме, че такива рядко дават отровни сладкиши на жените си, когато решат да си вземат нова жена. По времето на Медичите това е било доста разпространен обичай.
Несъмнено, съвремените мъже са много мили, какво от това, че не са великолепни?