Привечер Зоя седеше в кухнята и съзерцаваше тъмните сенки на дърветата, които се бяха удължили от последните слънчеви лъчи. Така я завари майка ѝ пред чаша чай, със зареян поглед в нищото.

– Много ли стара изглеждам, мамо? – попита Зоя с прикрит страх в гласа си.

– По-стара от миналата година и по-малко от следващата, – засмя се майка ѝ.

– Животът си лети, – с тъга прошепна Зоя.- Погледни ме на какво съм заприличала.

– На твоите години животът минава бързо, – изкашля се майка ѝ, – човек живее безрасъдно, все едно цяла вечност ще изкара тук на земята. Виж, моите дни се топят като ланския сняг, дори не знам къде ми се губят часовете?

– Мислиш ли, че някой все още може да ме хареса и да се влюби в мен?

– Аз бих попитала друго. Дали ти ще намериш човек, в когото да се влюбиш? – въздъхна майка ѝ. – Щастието, за което толкова много хора жадуват, идва от любов, която се отдава.

– За влюбване, – засмя се Зоя, – не се съмнявам, че ще мога ….все още!

– Утре всичко може да се случи с мен и ти ще останеш сама. Омръзна ми да ти повтарям да се ожениш.

– За кого, мамо? – засмя се Зоя.

– За Гошо, той е добро момче, рядко се срещат такива грижовни и любвеобилни хора, като него.

– Гошо ми е само приятел, – каза Зоя, – на него всичко мога да му каже, не веднъж ме е утешавал, но да се оженя за него …… О, не, – и Зоя направи кисела физиономия.

– Тогава защо ходиш с него навсякъде и го дрънкаш за щяло и нещяло?  Нали за това е мъжът, да те подкрепя, да те разбере, да те утешава, ……

– Мамо, ти нищо не разбираш от мъже, – скочи Зоя от стола.

За нея майка ѝ имаше остарели представи, които не се вместваха в нейните разбирания. Но и с нейните „модерни“ схващания до сега не си бе избрала подходящ мъж за съпруг.

Доктор Лечев беше по-голям от Асен поне с двадесет години. Когато се срещнеха пред блока винаги се поздравяваха. Почти нищо не знаеха един за друг.

Днес докторът видя оклюмалата физиономия на Асен и го заговори. Той бе чул през какво минава младият човек. Може ли да затвориш устата на хората?

– Още не съм оглупял от старост и знам как стават тези неща, – каза той. – Ще ти разкажа една история от живота си, в която има послание.

Асен го изгледа изненадано, но кимна с глава и каза:

– Добре.

– Когато с Маги се преместихме тук, току що бях приключил стажа си в болницата. Бях по-млад от теб. Обичах медицината и изгарях от нетърпение да започна практика. Маги много искаше да имаме деца. Тя търпеливо изчака да свърши стажа ми, но аз исках да градя кариера. Тогава се появи синът ни.

– Дечко ли? –  попита Асен.

– Не, – отговори Лечев. – Дани се роди в неделя, в четири часа сутринта. Ти не го познаваш. Роди се много преди Дечко. Дани беше прекрасно дете, обичах го много, но го виждах за много малко време, само вечер, няколко пъти в седмицата. Понякога му четях приказки, преди да заспи, а в неделя двамата играехме заедно в парка.

И той посочи към парка, който двамата добре познаваха.

– Работех много до късно. Обичах го, но бях много зает. Имах претоварена програма и прекалено много отговорности

– Разбирам, – поклати тъжно глава Асен.

– Маги искаше да имаме и други деца, но аз казах  – не. Все още изплащахме някакви заеми, а бях и прекалено много заангажиран.. На нея това не ѝ харесваше, но се примири.

Лечев наведе глава.

– Дани почина на три години. Ракът го унищожи за кратко време. – Асен прочете в очите му много болка. – Не бих искал да се връщам към тези спомени, това дете не заслужаваше да преживее такова нещо.

Докторът изведнъж млъкна. Когато продължи, гласът му звучеше глухо:

– Ако Дани не беше починал, никога нямаше да имам Дечко. Сега Дани е само спомен, а животът на Дечко познавам от самото му начало до сега. Бях през всичките тези години по-близко до него и за това проследих растежа и възмъжаването му.

– Не разбирам, докторе, защо ми разказвате, всичко това?

Лечев постави ръката си на рамото на Асен и се взря в очите на младежа.

– Лошите неща, които се случват в живота, не са вечни, нито са лишени от надежда. След всичко преживяно, мен ме очакваше Дечко. И за теб има нещо специално, само трябва да вярваш.

– Отдавна не съм ходил на църква, – призна си Асен.

– Това помага, но на теб ти трябва и друго нещо.

– Какво? – погледна с очакване Асен.

– Желанието да оцелееш.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Надя беше медицинска сестра и обожаваше професията си. Влизаше от стая в стая, сядаше не до едно и две легла, помагаше, привдигаше. …… Когато болните я видеха засияваха. Нейната усмивка заразяваше и всяка отчаяна и тъжна физиономия ѝ се усмихваше.

Имаше безкрайно търпение, да прави превръзки, да взема кръв за изследване, да отговаря на безбройно многото въпроси на пациентите и да ги успокоява.

Болните мъже обичаха край тях да се върти нещо младо и хубаво. А жените ѝ бяха благодарни, когато ги решеше и им помагаше да изглеждат по-добре. Това не беше част от задълженията ѝ, но тя бе гимирала много пациентки в болницата. Беше убедена, че ги прави по-щастливи, а и те се чувстваха по-добре.

– Нима като влезеш в болницата, трябва да гниеш?! – често казваше Надя на жените.

Знаеше не само пациента и лекарствата, които трябва да му дава в определеното време, но и синовете, дъщерите, съпрузите, внуците, ….., проблемите и болките в душите им. Как нямаше да знае, като всеки един от тези заболели хора споделяше с нея всичко, разказваше ѝ за семейството си, за приятелите, за самотата си, ….А Надя ги изслушваше и за всеки намираше добра дума.

Това беше тяхното Наде, вечно усмихнатата млада жена, от чието сърце преливаше любов и всеодайнос към всички.